Днес с Таня станахме родители. Бебо се казва Георги и тежи 3.450 кг. Дължината му е все още неуточнена – в болницата не правят такива измервания (!). С подръчни материали беше установено, че дължината е към 48 см.

Очаквайте снимки и подробностите в следващите броеве.

Напоследък покрай многото празници около нас, приятелите и роднините, с които се чухме, ни задаваха едни и същи въпроси. Намислих да реша проблема “генерално” и да публикувам всичките въпроси със техните отговори. Така следващия път като се чуем, ще си спестим време за по-приятни теми.

Въпрос: Кога ще си дойдете (в България)?
Отговор: С Таня все още чакаме документите ни да бъдат обработени от Великобританското Външно Министерство (Home Office). Когато това стане би трябвало да ни изпратят обратно документите подпечатани с новите визи. Естествено има (макар и малко вероятна, надавам се) възможност да ни бъде даден и отказ. Тогава ще трябва да се обжалва и да се чака отново. Мисля че чак до там няма да се стигне, но кой знае. Дотогава с Таня не можем да напуснем страната и после да се върнем легално в нея. В подобно положение са повече от 30 хиляди българи в Англия. Таня сега не може да лети (много е тежка и не може да се отлепи от земята колкото и да маха с ръце…. шегичка де. Просто е в напреднала бременност е и не и дават да лети със самолет) .Освен това чакаме бебо да се роди скоро , а пътуването до България с току-що родено бебе не е препоръчително. Затова ще се наложи да почакате още известно време до следващата ни среща. Пък тогава ще си наваксаме 🙂

Въпрос: А бебо кога го чакате?
Отговор: По план Големият Ден трябва да бъде някъде около средата на октомври. Естествено бебо може да е на съвсем друго мнение по въпроса.

Въпрос: Момче или момиче?
Отговор: Според лекарите ще е момче.

Въпрос: Вие поне как сте тогава?
Отговор: Не се оплакваме. Може и по-добре 🙂 Таня бременее, а и аз покрай нея. Откакто дойдох във Великобритания и се оженихме с Таня съм понапълнял малко (само някакви си 9 килца). Но тези които си ме спомнят каква хърбава върлина бях може и да не се съмняват, че сега съм си точно на килограмите. Даже още се вмествам във френския стандард (тегло (кг) < = ръст (см) – 110). Само някои от дрехите вече не ми стават, включително и някои от любимите ми дънки.

Въпрос: Ами работата как е?
Отговор: Не мога да кажа, че скучая. Вярно, работата ми в момента не е работата-мечта за млад, перспективен (и скромен) инженер по оптични и мобилни комуникации, но имам възможността да работя с мултинационални компании. Смея да твърдя, че се интегрирам сравнително добре в тяхната структура. И ако в техническо отношение нямам особен напредък, то откъм мениджърски похвати и умения взех доста да отбирам. Но още много има за учене. Всъщност, изненадващо и за мен самия, даже започна и да ми харесва.

Въпрос: А Таня?
Отговор: На нея и е малко по-трудно да си намери подходяща работа по специалността си. Но за сметка на това се сработва по-бързо с колегите си и после и е мъчно, когато трябва да ги напусне. Сега е в майчинство. Надявам се след раждането на бебо да се възстанови бързо и след като той поотрасне, най-сетне да намери мечтаната работа.

Въпрос: Ами с езика как се оправяте?
Отговор: Сигурно за англичаните още говоря със циганински акцент (“Аз не сиган бате, на мой брат брат му сиган”). Виж откъм писането съм далеч по-добре. Личи си кой дълго време е чел компютърна документация (RFCs, man pages, etc). Но във Кралството и особено тук в Лондон имам какви ли не нации и всички са достатъчно любезни да те изслушат внимателно и да повторят бавно ако ги помолиш. На работа комуникирам главно с англичани и това значително ми помага да овладея езика. Парадокс е че на няколко пъти колегите британци ме питат да им спелувам думички. Таня, от друга страна, говори доста изразително и ясно, но пък и куца правописа. Тя пък доста време изкарала във фермите покрай студентските бригади и освен английски разбира малко латвийски и доста полски. А тук има много поляци. Ама много, наистина.

Въпрос: Хм, а колко взимаш?
Отговор: Единствените хора които ми задават този въпрос са българи. Никоя друга нация не е толкова обсебена да гледа какво има в паничката на ближния. Сигурно защото знаят, че е обидно и най-малкото нетактично. И чудно защо никой не се интересува какви разходи имаме.

Въпрос: Добре де, какви разходи имате?
Отговор: Ами каквито всякко едно нормално младо семйство. Като изключим дискотеките и чалга клубовете (облекчителна въздишка) в петък и събота вечер. Не за друго, а защото аз работя повечето съботи и през останалото време искам да прекарам с Таня.

Въпрос: Как се забавлявате тогава?
Отговор: Повечето време – в разходки до близките паркове в Гринуич или до Сити-то в Canary Wharf или пък сме с приятели.

Въпрос: Кога си онлайн да си лафим?
Отговор: Труден въпрос. Когато се върна след работа обикновен има доста неща да правя а влизането в ICQ/MSN/Yahoo/IRC/Skype (да живее Gaim) гарантирано озачава неколкочасова “говорилня”. Често после Таня се сърди, че я пренебрегвам. През уикенда, когато не съм на работа, се опитвам да оправя текущите сметки, да почовъркам малко Аси (лаптопа) или Делчо (настолната ни машина). Но по принцип се появявам онлайн късно следобед (българско време).

Въпрос: Вие май сте решили да се устроите в Англия.
Отговор: Е това е най-трудния въпрос. С Таня ни харесва тук, където макар и трудно се справяме сами. Много се съмнявам дали в България ще имаме тази възмжност. Нашите родители се справят трудно, приятелските ни семейства също полагат големи усилия само да си платят сметките и поне да не са “на минус” . А с дете предолагам ще е дори по-трудно. От друга страна Лондон не е най-подходящото място за отлеждане на дете. И не можем да разчитаме на голяма помощ от родителите, за хубаво или лошо. Дали да останем тук или някоий ден да се върнем в България? Няма еднозначен отговор, но за момента везните наклоняват за оставане тук. За в бъдеще – кой знае…

Въпрос: Значи ще се забравим!
Отговор: Не и ако вие самите не поискате. С Таня ви пазим в сърцата и умовете си и ни е много мъчно за всички. Липсвате ни, да знаете.

Ако съм пропуснал някой въпрос, чувствайте е свободни да го зададете като коментар.

“Вчера бе един от най-радостните дни за Лондон, днес – един от най-черните”.

Вчерашната еуфория по повод избирането на Лондон за домакин на Олимпийските игри през 2012 бе засенчена днес от терористичните атаки в сърцето на града. Шест взрива, четири в метрото и два в автобуси, отнеха живота на повече от 30 човека, причиниха сериозни наранявания на стотици и всяха паника в 8 милионния град. Вероятно всеки който има роднина, член от семейството или приятел в английската столица гледайки кадрите на разрушенията и жертвите по телевизията се е помолил: “Дано не е между тях”. Страхът се превърна реалност, опасенията – в трагедия. Ето моите и на Таня впечатления от този тъжен ден.

Слава богу, Таня днес почиваше. Имахме уговорка за среща с агенция за имоти под наем.

9:00 С Таня излязохме от вкъщи и тръгнахме към спирката на градските влакове. На електронното табло имаше информация, че една от главните станции на метрото в центъра е затворена. Влаковете имаха закъснения.
9:30 Сменихме влака с друг на Canary Wharf, където се намират офисите на големи финансови корпорации. Влаковете закъсняваха и се изчакваха.
9:40 По вътрешната информационна система във влака потвърдиха, че метростанция Bank е затворена поради проблеми със захранването. Това ми се стори малко необичайно, но напълно в реда на нещата.
9:45 Следващото съобщение по уредбата беше: “Моля всички пътници да слязат от влака на следващата спирка и да използват автобусния транспорт. ЦЯЛОТО МЕТРО Е ЗАТВОРЕНО. Повтарям. ЦЯЛОТО МЕТРО Е ЗАТВОРЕНО.”
Помислих си, че нещо не съм разбрал. Да затворят лондонското метро, най-голямото в света и то точно в час пик?! (По късно колеги ми казаха, че за последните двайсет и пет години това май е първият случай.) “Поради сериозна повреда в захранващата система, ВСИЧКИ МЕТРОСТАНЦИИ СА ЗАТВОРЕНИ.” Май наистина нещо сериозно се беше случило. Наложи се да ходим пеш двайсетина минути до офиса на агенцията.
10:00 Чухме се с нашия евентуален бъдещ съквартирант относно срещата с агенцията. Съобщих му странната новина за метрото.
10:20 В агенцията популвахме формуляри, когато по телевизора съобщиха за взривения автобус и евентуални други взривове в метро станциите. Предаваха на живо от мястото на събитията.
10:40 С Таня решихме да се прибираме пеш до вкъщи. По-късно научихме, че дори и да бяхме искали, нямаше да можем да се приберем с друг транспорт – целият публичен транспорт в Централен Лондон беше СПРЯН.
10:45 Отново се чухме с нашият бъдещ съквартирант и той ни съобщи за още взривове.
10:50 Навсякъде се чуваха звуците на линейки, полицейски коли и хеликоптери бързащи към центъра. Такситата бяха навсякъде, пълни с изнервени хора, бързащи за работа. Движеха се не по-бързо от нас.
11:15 Стигнахме до Canary Wharf. На речния пристан спря една от пътническите лодки на редовните речни линии. От нея се изсипаха около стотина “пингвини” – облечени в костюми финансисти. Явно само този алтернативен транспорт беше останал.
11:20 Финансовото сърце на града изглежаше пусто спрямо обичайното. По голямото информационно табло на Ройтерс течеше борсова информация. Всички индекси падаха.
11:40 Таня се прибра вкъщи, а аз отидох на работа. Слава богу, че работя близо до вкъщи.
12:00 Премиерът прекъсна срещата на Г8, направи официално изявление и потвърди, че е имало терористични атаки. Каза също че страната няма да се поддаде на терористичната заплаха.
15:30 Излязоха първите официално потвърдени данни за броя на жертвите и местоположенията на взривовете.
17:30 Прибрах се вкъщи. Пеш. Също и още към милион други работещи в Централен Лондон, но нямащи късмета да живеят наблизо. Кадри от новинарските хеликоптери показваха великото преселение на уморените пешаци, ходещи по магистралите на път за домовете си. Някои компании организирали спални помещения за служителите си, които не могат да се приберат вкъщи. Транспорта бавно се възстановява, за да поеме трафика от прибиращи се хора.
18:00 Новинарските емисии показаха кадри на очевидци и снимки, направени във метрото от свидетели на взривовете. Атаките са извършени в синхронизирано в рамките на 40 минути и са засегнали едни от най-големите и натоварени метро станции. Това доказва предварително планирана терористична акция. Жертвите са невинни хора.

Изводите: неизбежното се случи. Колкото и тъжно да прозвучи, въпросът за терористични атаки в Лондон не беше “Дали?” а “Кога?”. Отговорът научихме днес. Да се помолим за жертвите и техните роднини и нека да направим така, че това да не се повтаря никога и никъде повече.

Амин.

С Таня отиваме на сватба. Английска. И сме кумове. Така че няколко дни ще съм офлайн. А после току виж съм написал Английска сватба HOWTO (за българската Жоро Чорбаджийски скоро ще се погрижи).
Между другото някой да знае как се пише реч за кум на английски? Тая от “Четири сватби и едно погребение” не ми върши работа.

F1… F1… F1… упс, тоя клавиш май не е дефиниран тук.
Heeelp…

Още една поучителна история, разказана ми наскоро от Жоро.

Един беден рибар си вървял с улова си – две риби. Срещнал го един богат лондонски бизнесмен. Той се спрял и запитал рибаря:
– Какво правиш?
– Ами прибирам се вкъщи.
– А това какво е?
– Улова ми за деня. Жената ще ги сготви, ще хапнем, ще пратим децата на училище, ще се обичаме с жената, и после ще се излегна на сянка под палмата с бирата на сиеста.
– Хм, ами утре?
– Утре сутрин ще отида до морето, ще уловя две риби и пак като днес.
– Виж какво ще ти кажа. Аз съм едър бизнесмен (® Милен) и ги знам тия работи. Ще ти какво да направиш да станеш богат.
– Еми, добре.
– Слушай сега. Първо ще почнеш да ловиш четири риби – две за теб и семейството ти и две ще отидеш на пазара да ги продадеш. Спечелените пари ще слагаш в банка.
– Добре, ами после?
– Като събереш повече пари, ще си купиш мрежа и ще ловиш още повече риба, която да продаваш. И парите пак ги слагаш в банка.
– Ами после?
– Като събереш още пари ще си направиш фирма и ще си наемеш работници да ловят още повече риба. Продаваш я и слагаш парите в банката.
– Добре де, ами после?
– Като събереш още повече пари ще си отвориш рибна борса и ще започнеш да предлагаш стока на големите магазини. И парите – пак в банката.
– После?
– Парите вече ще станат още повече и скоро ще можеш да си позволиш да изнасяш риба из целия свят и да станеш много богат и всички ще работят за тебе.
– Хм, и после?
– После си купуваш целия плаж край морето и ще можеш цял ден да си ловиш риба, да си пиеш бирата и да си имаш сиеста по цял ден.
– Добре де, ама аз това и сега си го имам!

Поуката от историята? Може би малкият принц пак да ви помгне.

П.П. Това, за което говори бизнесмена тук го наричат “rat race”.

По някакво странно съвпадение днес имам желание да пиша в блога, необходимото време за това действие + допълнителен стимул от Иван – моят най-голям критикар (добре го даваш Иванкис – държиш ме във форма). Вчера в Обединеното Кралство беше почивен ден – банк холидей. Когато почиват банките, никой не работи. Нещо като нашите национални празници. Но като практични и предимно финансово-ориентирани хора, англичаните не си избират празниците според националните победи или възрожденски идеали. Моята първоначална идея да си полафя онлайн с приятели и да попълня малко липсващите дупки в блога си остана само като идея. Unreal 2 и Python ми изядоха малкото време, което Таня ми отпусна… (ах, ух… не беше нарочно) … времето което посветих на компютъра. Особено Unreal-a. Последните ми save-ове бяха от февруари. А по-предишните – от миналата година. Но за трите почивни дни успях да мина повече нива, отколкото за предишната половин година. Голяма краста, ей. А със змията се заядох по простата причина, че съм обещал на Таня да превърна програмата за намаляването на снимките от фотоапарата от свещенодействие (разбирай въвеждане на странни команди в конзолата) във вид удобен за нея (един бутон “Choose folder” и един още по-голям “Resize”). Е, и този път не се сработих с графичния интерфейс, затова пък направих нов модул и капсулирах кода в обекти. Сега е супер елементарно да се добавят различни графични библиотеки и да се сменя качеството на рендиране за снимките. За пореден път се убеждавам, че с Питона съм в пъти по-производителен отколкото с Джа(б|в)ата. Продължавам също да чета за следващия сертификационен изпит. Междувременно английското ежедневието ме заля с пълна сила – четирите папки с документация (хартиена!), събирана през последната една година мина за пореден път през подредба и чистка. Няма как – като един “едър бизнесмен” (® Милен) трябва да пазя какви ли не документи (хартиени). Да не говоря, че скоро и данъци трябва да се плащат… Няма как – “смъртта и данъците са неизбежни” (Бенджамин Франклин). Между другото докато търсих автора на току-що цитираната фраза се натъкнах на секцията за данъците в Укипедиа. Особено ме развесели този на Дългас Адамс: “I’m spending a year dead for tax reasons.” Затруднявам се да го преведа – британски хумор. 🙂

Друго важно събитие през изминалата седмица беше гледането на Епизодът. Не просто някой епизод а Епизод III – Отмъщението на ситите (върху гладните). Трябваше да изгледам шестте епизода, за да схвана най-сетне историята в цялата и пълнота. Излишно е да споменавам, че филма ми хареса. Може би само преминаването на Анакин към Тъмната страна бе малко пресилено. Първоначалните надписи “A long time ago in galaxy far, far away…” ме върнаха двайсетина години назад във времето на светлото бъдеще, когато в кино Балкан татко ми четеше субтитрите. Аз още не познавах буквите. Сега чак се чувствам малко празен. Свърши се. Дано след време Лукас да довърши и последните три серии. Надявам се някой ден аз самия да чета субтитрите на Епизод 9 на моите внуци.
Ще поживеем, ще видим.

П.П. Иванкис, рапорт даден!

-… От всекиго трябва да се изисква – продължи кралят – това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
– Е, ами моят залез? – напомни му малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не го забравяше.
– Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но според моята наука за управление ще почакам, докато условията станат благоприятни.
– А кога ще бъде това? – осведоми се малкият принц.
– Хм! Хм! – отговори му кралят, като преди това погледна дебелия си календар. – Хм! Хм!… Ще бъде към… към… ще бъде довчера към седем часа и четирийсет минути! И ще видиш как добре ми се подчиняват.
…
“Възрастните са доста странни”, каза си малкият принц, докато пътуваше.

Из “Малкият принц” на Антоан-дьо сент Екзюпери

Ето една поучителна история, която чух днес.
Действието се развива в Лондон, наши дни. Става дума едно виенско колело. Едно голяяямо виенско колело. По-точно става дума за Окото на Лондон (London eye). малко предистория: Окото на Лондон е било построено малко преди 2000-ната година от British Airways като атракция за посрещането на новото хилядолетие. Първоначално идеята е била да бъде разглобено след една година, но впоследствие голямата му популярност го прави един от отличителните знаци на града, привлича множество чуждестранни туристи и допринася за местната икономика. Това, което го прави уникално сред останалите виенски колела не е само размерът му (140 метра) , нито само теглото му (1700 тона), нито само броя на “пасажерите” му (15000 на ден), а фактът, че оста му се държи на един единствен “крак” – рамката, която придържа оста. Та историята е за точно този “крак”. По-голямата тежест на Окото се държи от плаваща платформа и ограничители, поставени в река Темза. Но “кракът” е разположен на брега върху няколко квадратни метра площ. Собственикът на тази площ изведнъж решава, че не му стигат 65-те хиляди паунда годишно за наем и решава лееекичко да вдигне наема…. на 2.5 милиона паунда. Мдаа… някой ще го нарекат алчност или рекет, други просто бизнес. Но ето го и поучителния край на историята. Кметът на Лондон изправен пред алтернативата да загуби една от забележителностите на града си (и евентуално следващите избори) реагира бързо и постановява следното – ако собственикът на земята повиши наема, то кметството ще изземе собствеността от настоящият и притежател и ще наложи съразмерни данъци върху него. И това е напълно законна процедура – тъй като настоящия собственик не е наследил земята, а е купил и няма кралска кръв, то спред закона в Обединеното кралство държавата има право да конфискува земята, особено ако нейният собственик доказано действа против интересите и. В случая каузата е правдива и в интерес на всички… освен на алчния милионер. Както е казал народа: каквото повикало – такова се обадило!

Чудя се дали и в България някога ще видя нещо подобно…

Днес мина почти нормално. Приключих едно проучване (survey) на всички свръзки до един малък Сиско суич, поставих резултатите в една спретната таблица и попълних документацията. След това взех следващата задача, направих едно “закърпване” (patching) на връзките между няколко сървъра и големите сучове и после Мениджъра ме повика за малко, при което се проведе следният диалог:

Мениджъра (със сериозен тон): Престани да правиш това!

Аз (в недоумение): Да правя какво?

Мениджъра (още по сериозно): Това, което клиента пише в писмото.

Аз (в още по-голямо недоумение): Какво писмо?

Мениджъра (чете имейл): “… По повод направето проучване на връзките на финансистката локална мрежа направено от Тодор, искам да изразя благодарност за отлично свършената работа и чудесно представените резултати. Искам също да отбележа задоволството си от качеството на извършената задача и се надявам Компанията и занапред да поддържа същото добро качество на работата…”

Аз (още не схващащ за какво става дума): Да не би да съм сбъркал нещо?

Мениджъра (широко усмихващ се): Да, престани да вършиш толкова добре работата си, че иначе ще разглезим клиентите.

Аз (започващ да загрявам вече): Е, аз не бих искал, но щом настоявате… ще престана.

Мениджъра (леко притеснен): Хм, това всъщност е английски хумор.

Аз (подсмихващ се под мустак): Разбрах.

Мениджъра (гледащ подозрително): Всъщност имах пред вид да продължаваш да си вършиш все така добре работата. Това е английското в хумора.

Аз (вече широко усмихнат): Разбрах. Моето също беше английски хумор.

Веселяк, а! Не стига това, ами в събота бях отговорник за работата през уикенда и трябваше да разпределям работата между колегите. Всъщност това хич не е толкова престижно както изглежда – вместо да си свърша моята работа, трябва да тичам непрекъснато назад-напред и да оправям грешките на новаците. Всъщност моите супервайзори ме “натопиха”, понеже съм “човек, които познава инфраструктурата и може да му се гласува доверие”. Доста находчив начин да се каже “ти си добро магаре – с колкото те натоварим, толкова носиш”. Нямам нищо против да работя и това, стига да има разлика в заплащането… а такава естествено няма! Но стига съм се оплаквал. Харесва ми да си върша добре работата, макар и самата тя да не ми харесва особено. Споко човече… иска се само спокойствие и силна храна. Явно още не му е дошло времето да работя това, което наистина би ми харесало. Но рано или късно и това ще стане. Сигурен съм!