Принципът на джаза

Не слушам джаз. Не го харесвам. Не мога да назова дори и едно име на джазов изпълнител. Но онзи ден покрай ежедневните ми разходки из дебрите на Интернет попаднах на едно изречене което недоловимо побутна онова парченце от пъзела, което винаги ми е убягвало в хаоса от информация в главата ми. От онези пъзели, които не можеш да разбереш основната картина преди да го наредиш целия. Темата на статията [1] не е без значение – ставаше дума за новите възможности за изразяване на всяка индивидуалност в новата Информационна епоха, ефект които се фокусира и усилва от Интернет до степен, в която сумарния ефект от всички индивидуалностти се превръща в самостоятелна медия, независима, освободена от цензура, еволюираща и следваща свои собствени, не външно наложени пътища. “… Това е джаз, нали? Импровизацията , в която всички ние искаме да участваме.” [2] Импровизация… всички ние… да участваме … джаз! Джазът е непрекъсната импровизация. Не се учи, той се създава непрекъснато. Не се преподава, той се следва. Като дзен. Не можеш да го научиш ако вече не го знаеш. Парченцето от пъзела, което довършва цялата картина.

Порових малко из Уикипедия и попаднах на кратка история на джаза. Учудих се колко превъплъщения е преминал, какви трансформации е преживял като стил за да стане вдъхновение, страст, дрога, начин на живот на толкова поколения музиканти и почитатели. За джаза никой не говори безразлично – или го обичаш, или го мразиш. Средно положение няма.

Измежду хилядите други парченца от мозайката, съставляваща асимилираната или латентна информация от моя живот, има едно посветено на Керуак и неговата книга “По пътя”. Манифестът на цяло едно поколение остана дълго време непроумян от ограничения капацитет на собствения ми мироглед. Захвърлянето на условностите, на утъпканата съдба на средностатистическия редови гражданин заради поклоничеството на скитника и екстаза на джаз музиката ми се струваше алогично и съзнанието ми автоматично постави печата за умствена лабилност към всеки склонен към подобни ексцесии. За добро или лошо всички се променяме и години по-късно, хванат сериозно в оковите на ежедневието, маркиран с щампа “средностатистически”, сега се улавям да съзерцавам пътя, а презряните джаз ритми да галят някакви неподозирано скрити струни в съзнанието. Приклещен от рутината на работата и ежедневието неусетно закопнявам за импровизация, за непрекъснато пресъздаване и сътворяване на реалността, не тази която е, а на тази, която би могла да бъде.

Предполагам че на моменти звуча като пациент с диагноза “лека форма на шизофрения, предизвикана от пост-травматичен стрес”, но ако на някой всички тези мисли са му прозвучали безсмислено, то може би е защото все още не е попадал в мелачката на съвкупността от реалности, наричана с обобщителното нарицателно “живот”. Бяха години, когато свободното ми време беше в излишък и голямата ми мечта беше да не оставям живота ми просто да изтече покрай мен. Исках да бъда в центъра на събитията, да бъда участник, да ги случвам, а не просто да присъствам като зрител. Сега мечтите са по-различни, стремежите – по-улегнали, но желанието за импровизация си е все същото. Джазът не умира, той просто се превъплъщава. Както и нашите надежди.

Споменататa по-горе статия завършва с цитат на един от разработчиците на Линукс ядрото. (За мен Линукс е не само “алтернативната операционна система”. Той е философия, път. Но за това – в друг постинг.) “…Линукс е биологичен вид и не се бори с никого, просто се развива сред всички останали видове, докато най-сетне те изчезнат, понеже цялата им екосистема се е променила без те самите да са го осъзнали”. [3] Е, аз искам да бъда от еволюиращия вид. И следващия път, когато чуя джаз може би дори ще запомня името на изпълнителя.

[1]Syndication and the Live Web Economy
[2] “…It’s jazz, isn’t it; the improvisation we all want to sit in on.”
[3] “Remember, Linux is a species and we aren’t fighting anyone here, we are merely evolving around everyone else, until they aren’t left standing because the whole ecosystem changed without them realizing it.”