Вчера прочетох това от блога на Григор. Замислих се над моята причина да пусна блог. Популярност? Хм, колкото и нескромно да звучи, мисля че достатъчно хора ме познават. А и не държа на количеството на познанствата, по-скоро на качеството им. Самоизява? Не си падам особено по евтините реклами и комплексите в Биг Брадър (в UK ги има предостатъчно и то доста преди бъларското предаване). Мода? Най-мразя израза “сега това е по модата” когато пазарувам. Начин за търсене на сродни души? Виж, това е по-близо до истината. Не можеш да търсиш сродни души, ако първо не разкриеш своята. Търсене на път към себе си? И това не е далеч към истината, макар че ако беше съвсем вярно надали ще тръгна да го правя публично (виж бележката за Биг Брадър). Може би в края на краищата има по малко от всичко. Но всъщност истинската причина е … носталгията. Радикалната смяна на дома, обстановката, загубата на семействата и приятелите – всичко това, което е част от мен и което се изтръгна със заминаването от България…. Тази липса, която не може да бъде компенсирана от по-високия стандарт и по-доброто заплащане… Връзките, които дълги години са ме държали и помагали да израствам… Това ме накара да потърся по-добър начин за комуникация от обикновения емейл и телефонни разговори. Ровенията ми в Интернет ми разкриха колко много други хора вече използват киберпространството като място за срещи с прятелите, но не само с по няколкото реда по ICQ-то, а с истински, искрени чувства и откровения. Идеята ме грабна и … се роди моя блог. Искаше ми се да кажа “нашия с Таня” обаче тя все още предпочита емейлите. Но никога не е късно и тя да се присъедини към блог-арите 🙂
Единственото, което не успявам до момента да създам е диалога. Блог-ът е повече като монолог, като вестник с тотална еднолична цензура, но моята идея беше да създам място, с което да споделям с хората по начина, по които го правихме наживо. Все още не се получава. Не знам дали и занапред ще се получи. Остава само да се надявам.
До скоро.
Monthly Archives: January 2005
За мишките и хората
Мъдрият няма нужда да се доказва;
този, който трябва да се доказва, не е мъдър.
Учителят не притежава нищо.
Колкото повече той прави за другите,
толкова по-щастлив е.
Колкото повече дава на останалите,
толкова по-богат е.
Чрез липсата на власт
Учителят води.Лао Дзъ
Пак ще стане дума за приятелите. Не знам при другите хора как е, но в живота ми има няколко специални приятели. Специални не защото са ми повече приятели от другите или пък защото се ползват с привилегии сред останалите (не мисля че сред истинските приятелства въобще е възможно да съществуват подобни привилегии), а защото са имали и продължават да оказват огромно влияние върху моето развитие като личност и професионалист. Надявам се да не се обидят, че споменавам имената им в блога, но това е един от начините да изразя голямото си уважение и благодарност към тях.
Continue reading
За хората и мишките
“Приятелят е този,
с когото можеш да споделиш всичко,
да излееш цялото си сърце,
с плявата и зърното,
знаейки че неговата нежната ръка ще го приеме,
ще запази каквото заслужава да бъде запазено,
и ще изхвърли останалото.”Dinah Mulock
Ако съм това което съм сега, то това е само защото съм имал щастието да попадна на добри хора. И да имам чудесни родители, разбира се. Но докато родители и родина не се избират, то след определена възраст (някъде към пубертета) осъзнах, че оттам нататък няма вечно да бъда заобиколен от едни и същи приятели, че много от пътищата се разделят и много връзки се загубват. Тогава си казвах “въпреки всичко, истинските приятели си остават” … но реалността по-късно показа, че и това не е съвсем така. Тогава много се чудех как въобще е възможно да създам същите дълбоки и искрени приятелства, каквито имахме в детството си с децата от махалата и училище. Постъпването ми в техникума беше преломен момент в живота – приятелите от техникума са сред най-близките ми и скъпи хора. Същото се случи и години по-късно с приятелствата от университета. Пишейки за тях си спомням за безбройните следобеди когато скитахме из града и споделяхме мечтите и болките си. Иска ми се да пиша за всичките тези разговори, за хилядите малки случки, скрепящи ежедневията ни тогава. Иска ми се да кажа колко са ми скъпи…. колко много ми липсват…. Изглежда очилата ми правят номера и се замъгляват… Иска ми се някой ден (дай боже да е скоро) да се видим отново, да се прегърнем и да успея да им кажа всички тези неща, които винаги съм си мислел, че се подразбират. Дори не знам как да облека в думи всички тези чувства стягащи гърлото сега. Можи би няма смисъл и да опитвам. Няма и да го правя…
Очилата пак се замъглиха…
Много хубава новина
Преди малко научих нещо много хубаво, ама наистина МНОГО ХУБАВО – Желян и Пепито ще стават родители. Не се сдържах да го напиша в блог-а. Дано не ми се сърдят, че го обявявам преди те самите да са казали на други. Пожелавам им…. ех, само хубави неща 🙂 Да си ни живи и здрави… и тримата 😀
Един хубав уикенд
Последния уикенд почивах и двата дни. Толкова е хубаво човек да има ДВА почивни дни. През последната една година (ако не броим първите три месеца) почти всяка събота (а понякога и в неделя) работех. Таня много се ядосва, защото дори в неделя, когато се предполага, че трябва да се видим и да си обърнем повече внимание един на друг, аз обикновено прекарвам сутринта в разговори с родителите, а следобед засядам на лаптопа до вечерта. Признавам си, че това е единственото време, което съм си в моя свят, моето малко лично местенце в Матрицата, където правя каквото ми харесва и както ми харесва. Сигурно е много егоистично спрямо Таничка 🙁 А преди време се смеех, когато и разказвах, как жената на един приятел казваше “Откакто се оженихме, разбрах колко добре изглежда мъжът ми … в гръб”. Този приятел беше програмист. Явно ще трябва да се науча да споделям повече от времето си с нея.
Иначе уикенда беше интересен – в събота оправях един broadband (след като преди го бях развалил) и се видях с приятелите от първата ми работа в Лондон. Павката и Владо заслужават да им отделя специално място в блога, особено за възрожденско-хумористичните стихчета на Павката (познат още като Мистър България – Лондон 2004, четвърто място според журито и първо – според публиката) . А в неделя … в неделя разговарях по цял ден (за справка – виж предния пост). Освен това откирх, че най-сетне момчетата от acpi.sf.net са свършили чудесна работа и вече мога да следя статуса на “умната” батерия (smart battery) по Линукс. Това май беше последната спънка, спираща ме да мигрирам изцяло лаптоп-а под Линукс. Но и това заслужава отделна история в блога. Но не сега – уморен съм. 🙁 Таня също.
Само да вмъкна, че заради грешка в настройките и заради ъпгрейда на блог софтуера, временно нямаше възможност за писане на коментари. Вече грешката е поправена, за съжаления има промяна и в линковете към някои от постингите. Ако някои е слагал линк – нека да го обнови. Освен това Таня качи и снимките от Gurnsey в Галерията. За любопитните – вижте тук. Особено се харесвам на тази снимка 🙂
Разговори с отвъдното
Днес почти целия ден прекарах в задгранични разговори с приятели и роднини. Както обикновено почти час разговори с майка по телефона (брат ми все още си намира извинения да не пусне интернет вкъщи) , после “телемост Лондон – Ню Йорк” през Skype и Yahoo! messanger и предълъг разговор с братовчедката. Тя имаше рожден ден и се пробвах да я изненадам по телефона изпявайки Happy Birthday. Първите и думи бяха “Брат’чед, т’ва ти ли си? Брей, че ме стресна. Ужасно пееш. Другия път пробвай само с “да си жива и здрава” “. После успяхме да си подкараме уебкамерите и двамата се видяхме онлайн. “Леле, колко си отслабнал. И същия крив нос! ” Мдаа… и тя си беше същата 🙂 Може би само кръговете под очите бяха по-големи от нощните смени или… просто камерата предаваше тъмно. Показа ми новия си котарак. По скоро коте – едно такова мъничко, рошаво и черно. И ходи по клавиатуата та после Уиндоус-а се сбърква (той, Уиндоуса, не че не го прави и без това де) . Котето отсега си личи, че е прихванало нещо българско – не яде котешка храна, само супа и много обича бира. По-голямата част от деня мина в разговори с нея и ако не беше часовата разлика и умората от нощните смени и нуждата от поне няколко часа сън преди скромното парти за рождения ден, сигурно щяхме да си говорим още много. Нищо, занапред вече знаем как да се намираме.
Атанасовден и още нещо
Днес имам много поводи за празнуване. Но първо нека да честитя на всички именници и приятели с името Атанас. По ред на номерата:
- дядо Начо – да си ни жив и здрав та да изгледаш и правнуци 😉
- Наско от … радиото – честит празник и наздраве в която и точка на света да те е отвял вятъра на промяната
- Тримата Наско мускетари: LAST-а, Големия Наско и Блейда – с пожелание за нови срещи в кръчмата с китара и разговори за Отворения код
- Наско, който имаше (не)удоволоствието да ми бъде студент и да преживее част от емигранските неволи в Англия
и всички други знайни и незнайни герои с името Атанас.
Понеже вчера беше и Антоновден – поздрави също и на:
- Тонито, която напук на цялата логика в приложната наука е вече дипломиран инженер и сега внася смут и безпокойство в сърцата на американците
- Вирусчо, с пожелания “тази година булка, догодина …” две 😉 хехе 😛
Пожелания също и за (цензурирано)-ия рожден ден на Нелито с прегръдки и целувки от двама ни с Таня за нея и семейството.
Празник имаме и ние с Таня. Освен че точно на тази дата се навършва една година откакто живеем заедно с нея (годишния отчет може да се намери тук), същата тази дата бележи и деня в който … хм …. си разменихме първите целувки …. и започна всичко това, което по-късно ни направи семейство 🙂 Малко странно е като си припомням тези неща, особено като се сетя как упорито убеждавах приятелите си няколко дни преди това, че с нея излизаме само като приятели. Явно бяха по-прозорливи от мен 😀
На всички вас, приятели, НАЗДРАВЕ!
За Лондон и Пловдив
Лаф на деня (от Дафо):
Бележка на масата до съпруга: “Аз съм на чесъна с бригадира. Сипи на прасето. Яж и ти.”
Отговор под бележката: “Аз отивам да нацепя сливата на комшийката.”
Преди няколко дни бях да инсталирам broadband (някак си думата “широколентов” не звучи толкова… по анличански!) рутер. В къщата, където отидох, бяха само българи, също както в нашата квартира. Когато стана дума кой откъде е, почти веднага изникна въпроса “И ти ли си от Пловдив?”. Наистина, толкова много пловдивчани има в Лондон, че понякога се чудя дали още някой е останал в Пловдив. За сравнение – от всичките ми познати и приятели тук има само няколко, които са от други градове. Има от Карлово, от Бургас, Варна, Свищов, Хасково… От София са най-малко. Но не се и учудвам – София е друга България. И възможностите за работа са повече, и местата за забавления по-разнообразни, и самата работа е по-добре заплатена… Все неща, които са важни за младите хора. Ако си ги имат, стимула да ги търсят някъде в чужбина е по-малък. Тези от приятелите и колегите от университета, които не заминаха “на гурбет”, се преместиха в столицата. От една страна се радвам, че тук имаме толкова познати тук, от друга ми мъчно като се замисля как някой ден, живот и здраве, се приберем с Таня в България и с колко малко от приятелите ще се съберем. Но това е живота.
Може би ще е интересно да разкажа как Таня срещна в Лондон своята най-добра приятелка от техникума. Един ден си пазарувахме двамата в близкия суперкет. Всъщност Таня пазаруваше, аз просто носех кошницата с покупките (магарето защо го канят на сватба 🙂 ). Таня отиде да вземе нещо от отдалечените рафтове … и не се върна. След половин час, леко притеснен, че е купила нещо твърде голямо, за да може да го носи сама я потърсих и я намерих щастливо да си говори (на български) с приятна двойка. Оказа се нейната съученичка, с която са били на един чин и нейния приятел. Кой каза, че светът бил малък! Много е бил прав. И ако някой си мисли че това си е било чиста случайност, само седмица по-късно Таня почти се сблъскала на излизане от метрото с нейна колежка от университета 🙂 Съвпадение? Или просто късо съединение в Матрицата 😉 Но фактът си е факт – определено в Лондон се усеща влиянието на филибелии. Само дето кафене “Пловдив” го държи албанец, а складовете с българска лютенца, саламурено сирене и вафли Мура се държат от турци. Е, на това му казвам Интернационал 🙂
Имен ден – св. Татяна
Днес е св. Татяна и Таня има имен ден. Искам просто да и кажа колко много си я обичам и колко съм щастлив когато всяка сутрин се събуждам до нея. Да и призная колко много се радвам прибирайки се всяка вечер, когато ме посреща на вратата. Да и благодаря, че е до мен и че винаги ми дава подкрепа. Да и благодаря, че е моята по-добра половинка. Да си ми жива и здрава и все така усмихната и лъчезарна.
Обичкам си те, Таничка.
Как започна годината
Утре съм на работа 😐 След цялата седмица почивка ще ми е трудно пак да свикна с нормалния работен режим 🙁 Особено със събуждането в 6:40 ! Но няма да се оплаквам. Седмицата беше изпълнена с много емоции и почивката беше пълноценна (и кратка). Във вторник с Таня бяхме на зимна пързалка (скоро ще има и снимки). Никога през живота си не бях се качвал на зимни кънки, дори на обикновени ролери. Но двете лета на обикновените четериколесни (!) кънки си казаха думата и след първите десет минути вече “сърфирах” из пързалката. Таня показа завидна привързаност към парапета и след четири-пет обиколки здраво прегърната към него се отказа в полза на пейките. Официалното извинение бяха тесните обувки и разтопения лед 😉 Вчера пък бяхме на мексикански ресторант с няколко приятели и за първи път опитах “tapas” – нещо като нашите мезета. Аз си поръчах tapas с пилешки дробчета и вино. Стршна комбинация, особено с повечко сос tabasko (много ме плашиха, че лютял, обаче три пъти си сложих и не ми залютя особено) Ех, само да имаше и шопска салата… Таня пък опита сардини и гъби, а имаше и блюдо с миди. Да си призная честно, почти се почуствах като в Чевермето в Пловдив. Липсваха само музикантите с акордеона и цигулката 😉 За сметка на това случихме събиране на група английски дами (повечето на видима възраст към 18 години) със невероятно дълги руси коси – повечето падаха под кръста. Но една от тях направо ми взе акъла – а първи път видях плътна, добре поддържана коса стигаща под коленете (при височина на девойката около 1.70) Не случайно целия мъжки персонал на заведението се изреди да събере поръчките от тяхната маса 🙂 Дори успях да им направя няколко снимки, но не всичките се получиха добре (Таня ме леко ме посръга, когато се опитах да “хвана” по-добра позиция).
Освен тези социални мероприятия, през повечето време през седмицата почивах активно – много сън, стабилна храна (предимно зеленчуци и плодове) и няколко пъти спасих света в Unreal II. Даже ми остана време за малко онлайн чат с приятели и обновяване на блога. Всъщност не съвсем – почти забравих за изпита по Health and Safety на който се явих в събота. По принцип в Обединеното кралство законово е уреден въпроса с безопасността на работното място и всеки работещ в областта на строителството или изграждането на инфраструктура (включително информационна) е необходимо да мине тест. Теста не беше нищо особено – книжката за подготовка включваше 170 страници с въпроси и отговори, а самия тест е компютърен с 40 минути ограничение по време и 35 въпроса. Интересното е, че за разлика от останалите, на които съм се явавал, въпросите и отговорите бяха буквално едни и същи с тези от книжката. И въпреки това, доста хора (много от които и англичани) се затрудняват с него. Аз го взех за 8 минути (всъщност бяха малко повече, ама нека да се похваля 🙂 ). И при това с един грешен отговор (заради прибързване). В интерес на истината тук много държат на безопасността, не толкова заради загриженост към работниците, колкото за да се избегнат скъпите разходи по застраховките, съдебните разноски и обезщетенията в случай на авария. Да не говорим за лошото реноме, което компанията би си навлякла, ако не се съблюдават правилата по безопасност. Според закона работник няма право да работи, ако инструментите му не са изправни (дори да е най-обикновен чук) и ако не са преминали периодична проверка от съответния отговорник (supervisor). А ако с работните действия работника застрашава собствената си безопасност или безопасността на остналите, са предвидени санкции. За работодателя му, които е допуснал това да се случи – също. Затова и контрола на работното място е голям и има изготвени процедури за всяка (дори елементарна) работа. А за да се извършва определена дейност, работникът трябва да е обучен и подготвен за нея. Не може човек да не направи сравнение с действителността в България, където всеки е специалист по всичко. Като емблематичният Апостол Карамитев в едноименния филм.
Все още разучавам възможностите на блог софтуера. Видях, че има възможности за коментари и мисля да се възползвам от тях пълноценно, за да имам обратна връзка от четящите. Чудно ми е дали въобще някой чете блог-а и ако е така, какво мисли. Сигурно не само хубави неща 🙂 Обещавам, че цензурата ще бъде минимална. Освен за спамърите. Тях много ги мразя. Особено като админ на пощенски сървър. Но това е друга история.
Хайде със здраве и успешна седмица на всички.
И до скоро списване.