За хората и мишките

“Приятелят е този,
с когото можеш да споделиш всичко,
да излееш цялото си сърце,
с плявата и зърното,
знаейки че неговата нежната ръка ще го приеме,
ще запази каквото заслужава да бъде запазено,
и ще изхвърли останалото.”

Dinah Mulock

Ако съм това което съм сега, то това е само защото съм имал щастието да попадна на добри хора. И да имам чудесни родители, разбира се. Но докато родители и родина не се избират, то след определена възраст (някъде към пубертета) осъзнах, че оттам нататък няма вечно да бъда заобиколен от едни и същи приятели, че много от пътищата се разделят и много връзки се загубват. Тогава си казвах “въпреки всичко, истинските приятели си остават” … но реалността по-късно показа, че и това не е съвсем така. Тогава много се чудех как въобще е възможно да създам същите дълбоки и искрени приятелства, каквито имахме в детството си с децата от махалата и училище. Постъпването ми в техникума беше преломен момент в живота – приятелите от техникума са сред най-близките ми и скъпи хора. Същото се случи и години по-късно с приятелствата от университета. Пишейки за тях си спомням за безбройните следобеди когато скитахме из града и споделяхме мечтите и болките си. Иска ми се да пиша за всичките тези разговори, за хилядите малки случки, скрепящи ежедневията ни тогава. Иска ми се да кажа колко са ми скъпи…. колко много ми липсват…. Изглежда очилата ми правят номера и се замъгляват… Иска ми се някой ден (дай боже да е скоро) да се видим отново, да се прегърнем и да успея да им кажа всички тези неща, които винаги съм си мислел, че се подразбират. Дори не знам как да облека в думи всички тези чувства стягащи гърлото сега. Можи би няма смисъл и да опитвам. Няма и да го правя…
Очилата пак се замъглиха…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.