Тече си времето и хич не пита дали си успял да свършиш каквото си намислил. Преди години имах една тетрадка (за съжаление вече изгубена) в която всеки приятел драскаше по нещо. Едно момиче тогава написа “Животът е това, което ни се случва, докато си правим планове за бъдещето”. Чак ми е тъжно като се замисля колко истина има в тези думи.
Макар да измина повече от месец откакто с Таня и Жорко си бяхме в България за първи път от почти три години, впечатленията ми са все още ярки в паметта. Хубаво беше да вървя по Главната и да си спомням вечерните разходки покрай магазините и парка, висенето по кафенетата с приятелите или колежките… ех… спомени. Главната улица в Пловдив не се е променила много от тогавашните ми спомени. В смисъл промени има, но не толкова големи, както може би очаквах. Белите мраморни плочки са сменени и много от сградите са ремонтирани, но кафенетата и настроението на разхождащите се е същото. Същинските промени явно не бяха в града и обстановката, а в нас самите. Времето и растоянията влияят на силно на връзките с приятелите и близките хора, но някак си промяната вътре в няшите собствени възприятия не е толкова забележима… докато не се върнеш обратно. Няма да крия – колкото и да се радвах че съм се върнал, толкова и по-ясно ми стана защо всеки път завръщането ще става по-трудно. Бях чувал от други българи в чужбина, че след всяка екскурзия в родината намират все по-малко причини да се връщат, ала винаги в такъв момент се досещах за Алековата история “Пази боже сляпо да прогледа”. И сериозно го мислех… докато не се видях самият аз от “другата страна”.
Странно, докато по-голямата част от живота си живях в България не ми е правило особено впечатление дребни неща като паркирането по тротоарите, или грубото отношение между хората, липсата на кшчета за боклук или пък откровените лъжи на разни политици. Някак си бях свикнал с тях и ги приемах като нещо приемливо, ако не и нормално. Но явно са достатъчни няколко години извън тази обстановка, за да се променят критериите за “нормалност”. Съответно при завръщането ни с Таня автоматично очаквахме нашите новопридобити критерии да бъдат приложими в старата обстановка. Сигурно сме изглеждали странно в очите на доста приятели и няма да с изненадам ако са ни лепнали някое “абе виж ги как се надуват тия, все едно не знаят откъде са тръгнали”. Ако преди подобно изявление би ме обидило, сега просто ще се усмихна и ще си кажа наум “Блажени са невежите…” и бих им завидял. Честно! Понякога познанието може да бъде бреме. понякога се чудя дали не бях по-добре когато един колега, понастоящем наш кум, казваше “Ех, Тодоре, Тодоре, до кога ще мислиш че всичко дето лети се яде” (© Емо).
Пак се разфилософствувах. Другия път ще бъда по-конкретен каво точно ме впечатли в нашето прибиране до България.