Манифестът на хакера

Като споменах за Манифеста в предишния пост, реших да публикувам целия превод.

Tова е превод на оригиналния текст от Phrack:


Днес хванаха още един – навсякъде из вестниците тръбят “Младеж арестуван във възка с компютърно престъпление”, “Хакер арестуван след опит за проникване в банка”….

Глупави деца. Всичките са еднакви.

Но дали и вие, въпреки всичките ви титли и техническа мисъл от на ниво от 50-те години на миналия век, някога сте поглеждали през очите на хакера? Замисляли ли сте се какво го всъщност го мотивира, какво го прави такъв какъвто е и защо е станал такъв?

Аз съм хакер, а това е моят свят….

Всичко започна от училището… Аз съм по-умен от повечето от другите деца в класа, а глупостите на които ни учеха там ме оттегчават…

На умник се прави, а?  Да върви по дяволите.  И той е като всички останали.

В часа за петнайсти път ни обясняват как се опростяват дробни числа. Аз знам как се прави. “Не, не госпожо Смит, нямам го в тетрадката си – сметнах го наум…”

Проклет умник. Сигурно го е преписал. Те всичките са еднакви.

Днес направих откритие. Намерих компютър. Много е як. Прави точно това,  което искам да прави. Ако направи грешка, то е само защото аз съм му казал така и грешката всъшност е моя. Не защото не ме харесва… или се плаши от мен… или си мисли че се правя на много умен… или че не обича да обяснява и защото всъщност мрази работата си като учител…

Проклето дете. Само гледа да играе игри на компютъра. Като всички останали.

И после … се случи… Отворих вратата към един нов свят… течейки по телефонната линия като хероин през вените на наркоман, пулсирайки в електронени вълни изпращани по кабела, в бягство от ежедневните простотии… към един нов пристан.

Това е…. моят свят. Аз съм част от него. Той ми принадлежи….  както и аз на него.
Познавам всеки в него… дори и да не съм ги срещал, дори никога да съм си говорил с тях… дори никога повече да не чуя за тях… Познавам ги всичките.

Хлапака пак ли е на телефонната линия! Мътните да го вземат. И всичките като него също.

Можете да заложите задника си, че всички ние сме еднакви. В училището ни хранеха с бебешка каша, когато ние копнеехме за пържоли… А парченцата месо които успяваха да се промъкнат между кашата бяха сдъвкани и безвкусни.  Над нас издевателстваха садисти… а останалите просто ни игнорираха с апатия. Малкото, които имаха какво да ни научат, ни намериха за деца изпълнени с желание, но те бяха капка вода в пустинята.

Сега това е нашият свят… светът на електроните и мрежовия суич, на красотата на битовете и байтовете. Ние използваме безплатно услуги, които и без това трябва да струват стотинки, ако не бяха притежавани и експлоатирани от алчни печалбари, и заради това ни наричат престъпници.  Ние търсим познание… а вие ни наричате престъпници.  Ние съществуваме без цвят на кожата, без националност, без религиозни пристрастия… а вие ни наричате престъпници. Вие построихте атомната бомба. Вие подстрекавате войни. Вие убивате, мамите и лъжете, а искате да ви повярваме, че е за наше добро и че престъпниците всъщност сме Ние.

Да, аз съм престъпник. Моето престъпление е това че съм любознателен. Моето престъпление е че съдя за хората по това, което казват и мислят, не по това как изглеждат. Моето престъпление е, че съм по-умен от Вас, нещо, което Вие никога няма да ми простите.

Аз съм хакер и това е моя манифест.  Може да спрете мен, но не може да спрете всички ни… защото… вие всичките сте еднакви.

+++ Менторът +++

ASL PLS*

Преди няколко дни се рових из архивните копия и попаднах на разни неща които съм писал в студентските години докато работех да изкарам някой лев през лятото в различни интернет зали. Учудващо за мен, въпреки че е минало бая време оттогава (повече отколко ми се иска да си призная), някои от текстовете са изненадващо актуални (поне за мен) и днес.  По-долу е една кратка статия, нахвърлена по времето на една нощна смяна след продължително киснене в IRC чатове. Приятно четене.

* ASL PLS е- популярно съкращение на “age, sex, location please” (моля, какви са ти възрастта, пола и къде си в момента) използвано в IRC чатовете.

Действието се развива някъде в късните 90-те или в ранните години на 21-ия век.

/server shake.your-brain.mil

*** connected

/nick root@localhost.edu

/j #enter_in_the_real_life

/me is online

Мдааа! Във времето на поколението на “asl pls” и безсънните нощи game-ване взех да си мисля, че нещо не ми е наред. Когато бъдещето беше още светло, компютрите – Правец, а операционната система – DOS, когато Microsoft още не беше заразила 90% от PC-тата със Windows, а Интернет беше чуждица, денем и нощем бълнувах за един брой ЕИМ (за непросветените – Електронно Изчислителна Машина, което е българската дума за computer). Сега, 10-ина години по-късно, във времето на www, Counter-Strike и “Click here” си мечтая за простото удоволствие да поговоря с някого за нещо различно от темата PC-та. Напоследък първите думи на хората около мен са: “Здрасти! Абе да знаеш що ми забива Explorer-а”, “Я кажи откъде да си сваля…”, “Що не ми бачка мрежовата карта” или вариации по темата. Какво стана с другите умозанимаващи дейности? Страх ме е да попитам каква е последната книга, която въпросната личност е чела, защото рискувам да получа съобщението “Error 404 – Not Found”. Е все пак е по-добре от “Error 500 – Internal server error”, което е резултат от моите усилия да сменя темата на нещо различно от последното играно ниво на Quake или поредната Holywood-ска промивка на мозъка, наречена кино.

*** SeXy has invited you to join #f…_all_the_chicks

/ignore S*.*

Става ми смешно, когато всеки втори, който се е научил да инсталира Windows (просто натискай бутона “Next>” докато видиш бутона “Finish”) се именува хакер. Без дори да е чел МАНИФЕСТА. Не, не кой да е манифест а Манифестът на хакера. Ще цитирам нещо от него:

“…Да, Аз съм престъпник. Моето престъпление е любопитството ми. Моето престъпление е, че съдя за хората по това, което казват и мислят, не по това как изглеждат. Моето престъпление е, че съм по-умен от Вас, нещо, което Вие никога няма да ми простите. Аз съм хакер и това е моя манифест. Вие може да спрете един от нас, но не може да спрете всички… А Вие… Вие всичките сте еднакви… “

/ban #hakers *.*

Е, не искам да подценявам новоизпечените компютърни специалисти, по съвместителство наричани хакери, но не виждам нищо героично в това да издърпаш няколко програми от Мрежата и да скапеш нечие PC през IRC-то и съответно да ликвидираш нечии неколкомесечен труд например. По-трудното е обратното. Но май взех да ставам твърде поучителен и досаден. Последно по темата – хакер не е онзи шумния на съседния компютър в залата, който се провиква, че току-що е изритал някой от 4ат-а, а онова малкото, приведено на клавиатурата момченце, което почти не използва мишката и чиито desktop изглежда скучен в черно-белите си цветове.

*** you were kicked by LamerZ (reason: speak too much)

*** attempting to rejoin

/part #life_is_so_complicated

Изглежда, че няма измъкване от тия компютри. Но ако все още не сте си обременили съзнанието с някой курс по компютърна грамотност, послушайте ме – НЕ ЗАПОЧВАЙТЕ. Все едно ви чувам: “Дааа, лесно му е на тоя, нали си ги знае нещата” Е да ама ако знаете как искам някой път да мога да напиша:

DELTREE /y c:

e, но все пак си пазя по едно архивно копие под ръка 🙂

File not found

c:installsetup

Дерзайте. Учете се и преди да си ви хванали неотменно вървящите със техниката комплекси, си спомнете, че Техниката е направена да служи на Хората, не обратното! А Хората на кой служат? Хм, ще оставя това на вашето въображение (ако все още ви се намира, моето го вградиха във browser-а и сега си върви като plug-in).

/quit (/me enters to the MATRIX)

Not responding.

Kernel32.exe has performed an illegal operation and will be shut down.

rebooting…

— TO|_|_|E —

Снимки от сватбата в България

Най-сетне успях да подредя снимките от втората ни сватба и да ги сложа в Галерията. Доста се чудих кои да избера и накрая просто ги изсипах всичките. Това са само “официалните” от фотографката на сватбата. Има поне още два-три пъти по толкова от останалите ни приятели (и братлето). Ако някои иска да разглежда цялата фотосесия (над 500 снимки) – приятно занимание. Албумът от 5 май се намира на обичайното място за сватби.

Тоше и Таня в техния сватбен ден

П.П. Носейки моята съпруга на ръце минахме покрай един човек в работно облекло който ми подвикна: “Пази си кръста мойто момче. Занапред ще ти трябвя още повече.” Хм, чудно какво ли е имал пред вид?!

За един сватба, за друг… втора

На някои хора и една сватба им е предостатъчна, а ние с Таня взехме че си направихме и втора. Че на следващия ден направихме и кръщенето на Жорко. То бива акселерация, ама чак пък толкова… 🙂

Този път “почивката” в България беше толкова интензивна и наситена с емоции, че трудно може да се нарече почивка ако не беше медената седмица във Велико Търново и двата дни в Хисар. От сватбата се събра достатъчно снимков и филмов материал, че и кино звезди биха ни завидяли. Сега остана тежката задача да се сортира всичко публикувам снимките в Галерията редом до снимките от първия път.

Хубаво го каза кума: “Възхищавам се на Тоше че е толкова храбър. Да се ожени втори път и то за същата жена.” Не е чак толкова страшно както звучи (мдаа… по-страшно е, ама да не ме чуят, че ще стане една… Пак ще викам изпод масата “Няма да изляза пък, да видиш кой командва вкъщи”)

Принципът на джаза

Не слушам джаз. Не го харесвам. Не мога да назова дори и едно име на джазов изпълнител. Но онзи ден покрай ежедневните ми разходки из дебрите на Интернет попаднах на едно изречене което недоловимо побутна онова парченце от пъзела, което винаги ми е убягвало в хаоса от информация в главата ми. От онези пъзели, които не можеш да разбереш основната картина преди да го наредиш целия. Темата на статията [1] не е без значение – ставаше дума за новите възможности за изразяване на всяка индивидуалност в новата Информационна епоха, ефект които се фокусира и усилва от Интернет до степен, в която сумарния ефект от всички индивидуалностти се превръща в самостоятелна медия, независима, освободена от цензура, еволюираща и следваща свои собствени, не външно наложени пътища. “… Това е джаз, нали? Импровизацията , в която всички ние искаме да участваме.” [2] Импровизация… всички ние… да участваме … джаз! Джазът е непрекъсната импровизация. Не се учи, той се създава непрекъснато. Не се преподава, той се следва. Като дзен. Не можеш да го научиш ако вече не го знаеш. Парченцето от пъзела, което довършва цялата картина.

Порових малко из Уикипедия и попаднах на кратка история на джаза. Учудих се колко превъплъщения е преминал, какви трансформации е преживял като стил за да стане вдъхновение, страст, дрога, начин на живот на толкова поколения музиканти и почитатели. За джаза никой не говори безразлично – или го обичаш, или го мразиш. Средно положение няма.

Измежду хилядите други парченца от мозайката, съставляваща асимилираната или латентна информация от моя живот, има едно посветено на Керуак и неговата книга “По пътя”. Манифестът на цяло едно поколение остана дълго време непроумян от ограничения капацитет на собствения ми мироглед. Захвърлянето на условностите, на утъпканата съдба на средностатистическия редови гражданин заради поклоничеството на скитника и екстаза на джаз музиката ми се струваше алогично и съзнанието ми автоматично постави печата за умствена лабилност към всеки склонен към подобни ексцесии. За добро или лошо всички се променяме и години по-късно, хванат сериозно в оковите на ежедневието, маркиран с щампа “средностатистически”, сега се улавям да съзерцавам пътя, а презряните джаз ритми да галят някакви неподозирано скрити струни в съзнанието. Приклещен от рутината на работата и ежедневието неусетно закопнявам за импровизация, за непрекъснато пресъздаване и сътворяване на реалността, не тази която е, а на тази, която би могла да бъде.

Предполагам че на моменти звуча като пациент с диагноза “лека форма на шизофрения, предизвикана от пост-травматичен стрес”, но ако на някой всички тези мисли са му прозвучали безсмислено, то може би е защото все още не е попадал в мелачката на съвкупността от реалности, наричана с обобщителното нарицателно “живот”. Бяха години, когато свободното ми време беше в излишък и голямата ми мечта беше да не оставям живота ми просто да изтече покрай мен. Исках да бъда в центъра на събитията, да бъда участник, да ги случвам, а не просто да присъствам като зрител. Сега мечтите са по-различни, стремежите – по-улегнали, но желанието за импровизация си е все същото. Джазът не умира, той просто се превъплъщава. Както и нашите надежди.

Споменататa по-горе статия завършва с цитат на един от разработчиците на Линукс ядрото. (За мен Линукс е не само “алтернативната операционна система”. Той е философия, път. Но за това – в друг постинг.) “…Линукс е биологичен вид и не се бори с никого, просто се развива сред всички останали видове, докато най-сетне те изчезнат, понеже цялата им екосистема се е променила без те самите да са го осъзнали”. [3] Е, аз искам да бъда от еволюиращия вид. И следващия път, когато чуя джаз може би дори ще запомня името на изпълнителя.

[1]Syndication and the Live Web Economy
[2] “…It’s jazz, isn’t it; the improvisation we all want to sit in on.”
[3] “Remember, Linux is a species and we aren’t fighting anyone here, we are merely evolving around everyone else, until they aren’t left standing because the whole ecosystem changed without them realizing it.”

Stoma

“Истинското приятелство идва, когато мълчанието между двама души е приятно.”
Дейв Тайсън Джентри

Вече за трети път започвам постинга и още толкова пъти го затривам наполовината. Трудно е да кажеш нещо за някого, когото мълчанието ти с него заедно струва повече от разговорите с останалите. За някой, за когото разстоянието и времето са относителни величини служещи на тези, които нямат други мерила. Опитите ми да кажа това, което напира да бъде казано само потвърждават безмислието на изреченето. Единственото което ми идва наум са оксиморони и Тао.
Continue reading