Българо-english mesh-аница

Преди време се чудех как човек може да си забрави родния език. Отиваш да речем за няколко години в чужбина и после изведнъж говориш с акцент и си кълчиш езика. Чисто преиграване, мислех си, за да се направиш на интересен. Да си забравиш езика… да бе! Ама ей на – и на мен ми дойде времето.

Първо се почва с някой ежедневни думички – например station (произнася се стейшън) вместо спирка, bill (бил) за сметка, landlord (лендлорд) за хазяин и т.н. После полека-лека разни изрази се вмъкват в разговора – “book an appointment” (за записване на час при лекар например), “get a bus”, grab the trolley”, “make a list”, “pick me up later” … Речта често започва да се изпъстря с бисери от рода на “Ще ходя на shopping, така че направи list за продуктите” или “Book-ни appointment при GP-то, че днес съм много busy и ще ходя да плащам bill-овете.”

Не стига че разговорите се замърсяват с какви ли не чуждици, ами правописа също започва сериозно да регресира. Шлокавицата превзема азбуката на солунските братя и преди да се усетя, veche se zamislqm kak se pishat razni bukwi na kirilica.

Ех родна реч, omaina, and sweet!

Най-страшното е че процеса е съвсем незабележим. Започва се неусетно, по една-две вмъкнати думички в разговора, then постепенно тенденцията becomes worse. После се хващаш че не само казваш думичките, but also и мислиш на “чуждия” language. С времето not only езика става not that foreign anymore, а даже става все по-difficult да използваш родните думички, и much easier to pick their english (in my case) алтернатива. С влошаването на симптомите I’ve started to notice that even словореда ми morphed into some odd beast като for example да слагам глагола in front of подлога. The next phase is when I намерих за completely нормално да говоря in english with other bulgarians. It was so…. естествено, you know.

Fortunately the transformation is not (yet) напълна, така че there is still някаква hope left. Although, I must призная, it becomes increasingly трудно to fight the trend. But I still firmly believe that it is such предимство to know foreign languages. You know – not only матерния. Just have to be a little bit more cautious and not pick up too much of it. But you know what I mean, don’t you?!

До Пловдив, морето, нататък и обратно

“Така е… Броените дни бързо се привършват” тежко въздъхна дядо Кольо докато ни изпращаше на летището. Мъчно му беше, че изпращаше Жорката и нас обратно след няколкото седмици прекарани на село. Мъчно беше и на другия дядо, но най-вече на бабите. Имах чувството че ако с Таня се бяхме залисали твърде много с багажа и документите, те щяха да грабнат мъника и да ни оставят да летим без него. Заради това, а и за да си спестим донякъде болката от раздялата съкратихме процедурата по изпращането и след няколко часа вече летяхме към къщи. Нашето си вкъщи, доколкото една квартира може да се нарече “вкъщи”, но където поне знаехме в кой шкаф се намират подправките.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.

Снимки от сватбата в България

Най-сетне успях да подредя снимките от втората ни сватба и да ги сложа в Галерията. Доста се чудих кои да избера и накрая просто ги изсипах всичките. Това са само “официалните” от фотографката на сватбата. Има поне още два-три пъти по толкова от останалите ни приятели (и братлето). Ако някои иска да разглежда цялата фотосесия (над 500 снимки) – приятно занимание. Албумът от 5 май се намира на обичайното място за сватби.

Тоше и Таня в техния сватбен ден

П.П. Носейки моята съпруга на ръце минахме покрай един човек в работно облекло който ми подвикна: “Пази си кръста мойто момче. Занапред ще ти трябвя още повече.” Хм, чудно какво ли е имал пред вид?!

За един сватба, за друг… втора

На някои хора и една сватба им е предостатъчна, а ние с Таня взехме че си направихме и втора. Че на следващия ден направихме и кръщенето на Жорко. То бива акселерация, ама чак пък толкова… 🙂

Този път “почивката” в България беше толкова интензивна и наситена с емоции, че трудно може да се нарече почивка ако не беше медената седмица във Велико Търново и двата дни в Хисар. От сватбата се събра достатъчно снимков и филмов материал, че и кино звезди биха ни завидяли. Сега остана тежката задача да се сортира всичко публикувам снимките в Галерията редом до снимките от първия път.

Хубаво го каза кума: “Възхищавам се на Тоше че е толкова храбър. Да се ожени втори път и то за същата жена.” Не е чак толкова страшно както звучи (мдаа… по-страшно е, ама да не ме чуят, че ще стане една… Пак ще викам изпод масата “Няма да изляза пък, да видиш кой командва вкъщи”)

Полет към България

След около три часа ми е полета за София. Уж не се притеснявам, а не успях да спя. Багажа ми е приготвен, куфарът – както винаги пълен до последно. Взел съм си книжки за четене, билета и паспорта са в мен…. всичко изглежда наред. Обаче един гъдел дълбоко отвътре напира през гърдите – ПРИБИРАМ СЕ ВКЪЩИ. При семейството, родителите, приятелите, при спомените от ученическите и студенските години. Вкъщи означава при семейството. А Таня и Жорко вече от седмица са в България и най-вероятно заради това не се чувствам на мястото си сега.

Спокойно! Поеми си дълбоко въздух. Така. Сега още веднъж. Издишай. А сега викай колкото гърло държи 🙂
Идвам дружина. Пригответе салатата, уискито е от мен 🙂

Българска му работа

Такаа… С малко закъснение от месец-два да си изпълня обещанието и да разкажа какво прави впечатление на прибиращите се от гурбет в България. Първото впечатление започва още на летището. От небето над Лондон се виждат хилядите светлини на града, преградията и околните населени места свързани от блестящите нишки на оживените и добре осветлени магистрали. Над София – само тук там се мяркат мъждукащи гроздове и току се видят светлините от фаровете на преминаващ автомобил. Наум си казваш “Хм, рано е още да си съставиш мнение, нали?!” Обработката на документите е бавна като на всяко летище, но това което очебийно се забелязва са колчките за багажа. Или по-скоро тяхната крещяща липса. Недай си боже да си с повечко багаж и малко дете. След прегръдките, усмивките и някоя едва прикрита развълнувана сълза от посрещачите се мяташ на автомобила и потегляш по пътя към Пловдив. Магистралата е що-годе добра, стига шофьора да не се престарава в радостта си да те прибере по-бързо вкъщи. Самоубийственото каране е едно нещата което силно фрапират. Особено при пътуване към и от Черноморието. Така и не разбрах какъв е смисъла да ни изпреварват със 180 км/час при наближаващ тежкотоварен и също толкова бързащ ТИР в отсрещното платно. Особено напористи са тези с номера започващи със “С”. Да ме прощават софиянци, ала не мисля че живота си струва риска за петте спечелени минути. При пристигането в града (или селото) започват да се появява дежа-вю. Постепенно започва да се привиква, че има дупки по асфалта. Дори и тези, които помниш още откакто си заминал преди няколко години. Петнайсет годишния Фолксваген на съседа ти се струва като музейна реликва, въпреки че винаги преди това е била мерило за висок стандарт, на фона на разбитата, но все още в движение Жигула (или Опел Корса в моя случай) на родителите. Първия поглед към блока в който си живял толкова години в сигурност и семейна топлота те изпълва със сериозни съмнения относно издържливостта му на по-сериозен дъжд и вятър. Първите дни са най-тежки. Откриваш че хората смятат за нормално да работят със заплата по-малка от сметката за парното. И че разговорите по телефона са в пъти по-скъпи дори и за твоя стандарт. Едва ли не излиза, че е по-добре да си плащаш роуминга до Англия отколкото да си купиш предплатена карта. И това без да броим цената на телефона. Обаче кой знае защо всички в Българско имат последни модели телефони с видеокамери, MP3 плеъри и възможности за 3G въпреки че операторите още не поддържат стандарта (доколото разбрах това вече се е променило). Ала всичко изброено дотук не сащисва толкова дългогодишния гурбетчия както следния парадокс – всички около теб се оплакват колко малко заплати получават, ала в същото време никога не отказват да излязат на кафе (бира, ракийка и т.н.) и да прекарат няколко часа в които се оплакват повече. За човек, които е зарязал смейство, приятели и родина, за да излезе в чужбина и да работи е напълно нормално ако ти трябват повече средства да направиш нещо като да си намериш втора работа, да бачкаш извънредно, да не спиш и ядеш докато не си постигнеш целта. Това постоянно оплакване в повечето в България и вечно угрижените лица правят наистина силно впечатление. Вярно, като се замислиш всеки си е с проблемите и не бива да съдиш другите заради техния избор, но… хайде де. Ако твърдиш че навън е по-лесно защо не се престрашиш и се пробваш? Коментарите тип “Виж как си се оправил там на Запад…” само предизвикват зле прикрито раздразнение. Лесно е да се съди по крайния резултат. Къртовския труд и безсънните нощи не се забелязват лесно – само ти си знаеш какво ти е струвало докато “се оправиш”. Всъщност тормоза е оставил издайнически следи – едва доловимите бръчици по лицето, вече не толкова гъстата коса, заформящото се коремче… Времето не прощава и точно затова затова става и най-ценната валута за всеки прибиращ се в България. Всяка минута, даже секунда става по-скъпа от припечелените пари. Парите пак ще се печелят, но времето си отлита безвъзвратно и не се знае кога ще е следващата среща с близките и приятелите. Колкото и да ни променя живота, точно тези моменти са нашата малка победа, наградата за всичките претърпени лишения. И това последното не важи само за гурбетчиите…

Съпругата ми изневерява

Изневяра! Кой да предположи, че точно Таня ще го направи! С новия ни съквартирант. И то абсолютно безсрамно точно под носа ми. Вече месец и нещо въртят авантюра. Първо се почна с най безобидни закачки, после се продължило с прегръдки докато най-сетне не ги хванах двамата в нашето легло… да се целуват голи. На всичкото отгоре новия съквартирант е отявлен цицоман и изпитва неудържимо влечение към гърдите на съпругата ми. На МОЯТА съпруга. Нахалството им вече стигна дотам, че започнаха открито да се прегръщат в мое присъствие, да танцуват заедно докато аз си приготвям сам сандвичите за работа (сам! А преди ги правеше моята съпруга!), а Таня започна все повече ме пренебрегва. Чувствам се като някакъв банкомат – използват ме само за плащане на сметките. Новия съквартирант не подхваща нищо, по цял ден само се излежава, но това не му пречи да кара моята съпруга да му приготвя закуска, обяд и вечеря. Дори в банята ходят заедно. Наглостта му стигна дотам, че дори я събужда нощем дори само да го разтрива и милва. Сърди се когато се опитам да я прегърна и ревнува, когато я целувам… Таня, моята съпруга. Просто нямам думи. Вече не зная какво да правя. Загубих си съня… на работа ходя като зомби… И най-трудното е, че не мога да направя нищо. Абсолютно нищо. Когато двама млади се обичат… какво може да се направи!Не може да се отрече, че на новият съквартирант не му липсват чар и обаяние. Симпатяга е и определено има голямо бъдеще. Като се вземе пред вид изтънчения вкус на Таня относно мъжете, никак не се учудвам, че успя да й грабне сърцето. Обаче… не е честно! Не е, нали!

Успях да хвана двамата “в действие”. Ето и съответния снимков материал:

Halloween и разни други

Постинга ще бъде разхвърлян.

Днес е Празника на Вси Светии . По тукашному – Halloween. Децата ходят по къщите облечени в страшни дрехи и получават сладки. И аз искам така. Жорко стана на три седмици. Новите му снимки чакат да бъдат качени в Галерията. Всъщност не е толкова страшно, да си родител както си мислех в началото. Но продължителното реване на бебо уморява. Моята двуседмична отпуска свърши. Таня взима повечето нощни смени за кърмене. Аз само помагам с памперсите. Не мога да кърмя бебо – млякото така и не ми идва. Таня дава и заради двама ни. Бебо се храни на два часа, понякога – на три. Къпем го всяка вечер към осем часа. Започва да му харесва. Като не плача е много миличък. Когато плаче, пак си е миличък, ама по-трудно се разбира. Смяната на памперсите също не е толкова плашещо, колкото в първите дни – става рутина. Памперсите са скъпи. Доста! Жорко расте с часове. Дрехите започват да му отесняват бързо. Не иска да пие вода. Не иска да пие мляко от бутилка. Предпочита естествената кърма. Предполагам е заради опаковката. Кърмата няма нужда да се топли допълнително. Бабите и дядовците напират да идват. Трябва да се уреждат документи. Бебо вече е регистриран в лондоските регистри. В същата сграда където са регистрирани няколко местни телевизионни величия. Също и основателя на голямата хранителна верига Tesco. И Джак Изкормвача. Имаме си нова придобивка – Sony DVD203E camcorder. Пише директно върху мини DVD-та. Софтуера му е калпав. Забива компютъра. Читави програми за правене на DVD-та също още не съм намерил. Хубаво ще да са под Линукс. Инсталирах си новото Kubuntu. На лаптопа. Тръгна почти идеално. Не искаше драйвери. Разпозна всичко, даже и wireless връзката. Работи почти перфектно. Почти. Отне ми 30 мин да се инсталира. За да стане перфектно ще ми отнеме още толкова… надявам се. Уиндовс-а показа сини екрани. Заради софтуера на камкордер-а. Направих първото DVD. Не се получи добре. И не е с DVD качество. Sony правят ужасен софтуер. Хардуера им е малко дървен. Дизайна е отличен. Поддръжка нямат. На работа се превръщам в книжен плъх. Време за програмиране нямам. За блога – също. Таня се сърди че намирам време да си чета пощата. Тя казва, че няма и толкова. Сърди се, че прекарвам 20-те свободни минути в нет-а вместо с нея. Избираме снимки да изпращаме до вкъщи. Време е за лягане.

Постинга стана разхвърлян. Знаех си.

George: Hello world!

Както бях обещал, ето повече подробности около раждането на бебо Георги (или както си го наричаме галено – Жорко). Предупреждавам, че материала включва детайли около самото раждане, които не са за хора със слаби стомаси, сърца и други чувствителни органи. Ако все още не сте се отказали да прочетете повече за това чудо на чудесата, дерзайте нататък.
Continue reading