George: Hello world!

Както бях обещал, ето повече подробности около раждането на бебо Георги (или както си го наричаме галено – Жорко). Предупреждавам, че материала включва детайли около самото раждане, които не са за хора със слаби стомаси, сърца и други чувствителни органи. Ако все още не сте се отказали да прочетете повече за това чудо на чудесата, дерзайте нататък.

Бебо Жорко го чакахме в средата на месеца, но той показа характер и реши да се появи на бял свят по-рано. Всичко се почна в неделя по обед. Както обичайно трима ни (Тоше, Таня и Вальо) се приготвихме за неделното чистене на квартирата. Таня спомена за болки в корема, но акушерката ни беше предупредила за подобни неща. Нормално е за бременните в деветия месец да чувстват такива болки. Дължат се на разширяването на таза им и на смъкването на бебо по-надолу в приготовленията му за Големия ден. Тъй като и през седмицата Таня имаше подобни оплаквания, не им обърнахме особено внимание. Преди самото чистене решихме да отскочим към близкия супермаркет ASDA да напазаруваме и попълним запасите от храна и препарати. Както никога дотогава Таня започна да припира да се прибираме по рано и на един-два пъти се свиваше и очакваше да минат спазмите, които впоследствие се оказаха ранни контракции. Прибрахме се вкъщи и аз леко разтревожен реших най-сетне да направя структурното окабеляване в новата квартира, което щеше да ни позволи да преместим ADSL модем-а на по-достъпно място и да ни разшири обхвата на безжичната мрежа. Надявах се така да се разсея и да не позволявам на надигащата се паника да ме обхване. Едва разпънахме кабелите и забихме първите скоби с Вальо и Таня ме повика от нашата стая. На вратата ме посрещнаха думите й “Водите изтичат”, а тя самата беше се прегънала на пода. Направо ми се подкосиха краката. Само си повтарях “Спокойно, всичко е приготвено. Не се панинкьосвай! БЕЗ ПАНИКА!“. За собствениците на “Пътеводителя на Галактическия стопаджия” горната фраза не е никак нова. Честно казано, помага. Излязох от стаята и на въпросителния поглед на Вальо му казах: “Имаше ли залагания за 9-ти?”. Ставаше дума за предположенията кога ще бъде Големия ден. Никой не позна, само Таня се оказа най-близо до истината – “Ще бъде преди 10-и”. Оттам нататък включих на автоматичен режим и май въобще не мислех какво правя. Багажа на Таня и бебо беше отдавна вече приготвен, оставаше само аз да се приготвя. Помолих Вальо да спретне няколко сандвича – в болницата ни бяха предупредили, че не предлагат храна за татковците. Той като грижовна домакиня тикна в торбата и разни шоколодави сладки, които по принцип не харесвам. Но като дойде момента свършиха добра работа. (Само за информация на красивите самотни, умни и чувствителни девойки – Вальо е все още самотен левент. Бързайте докато някоя дама не ви го е откраднала изпод носа!) Звъннах в болницата да ни посрещнат, после се обадих на таксито, нарамих торбите и потеглихме. Часът беше към 17:00 (BST – лятно часово време, UK). Попаднахме в обичайното за това време задръстване и пристигнахме в болницата едва към 18:10. Таня я прегледаха и й казаха, че вече има достатъчно разкритие, а контракциите бяха на две минути. С една дума – раждането беше вече почнало. Ако бяхме отишли по-рано, можеха и да ни върнат, понеже родилното беше доста пълно по това време. Към документите на родителката бяхме прикрепили нашия родилен план. В него се споменава каква упойка иска майката по време на раждане, в каква поза ще ражда, дали бащата ще присъства и разни други подобни. Аз бях решил да присъствам и да помагам на Таничка, ако се наложи да й превеждам нещо. В случай, че родилката е упоена, бащата взема решенията и аз исках да бъда при нея и да й помагам с каквото мога в този момент. Исках също да прережа пъпната връв на бебо. Макар някои приятели с потрес ми разказваха страховити истории за раждания бях сигурен, че съм взел правилното решение. И не съжалих нито за минута, че постъпих така. Контракциите на Таня започнаха да се учестяват към 19:00 часа дотолкова, че тя превиваше от болка. Акушерката, която ни посрещна беше малко непохватна и при прегледа предизвика допълнителни остри болки. Добре че по-късно смяната й свърши и на нейно място дойде Линдзи, чиято помощ и съвети се оказаха неоценими. С Таничка бяхме решили тя да използва епидурална упойка. Тя представлява локален анастетик, вкарван посредством игла и тръбичка в гръбначния стълб и практически предизвиква загуба на усещания в краката и таза. Макар че анастезиолога ни по-късно ни убеждаваше в противното, Линдзи ни каза, че епидуралната упойка много често забавя родилния процес, понеже майката не чувства напъните на тялото и не може да му помага съответно. Тъй като в съседните стаи имаше родилка с усложнения, анастезиолога беше зает в операционната и това съвпадна с момента на най-големите болки на Таничка. Толкова безпомощен се чувствах като я чувах как вика… и не можех да направя нищо, за да я облекча, освен да стоя до нея и да й говоря успокоително. Към прикрепената към Таня система можех да следя налягането и пулса на бебо и на графограмата да следя за идващите контракции. Болките й станаха нетърпими и тогава поисках от акушерката за някаква друга упойка, докато анастезиолога се освободи и постави епидуралната. Тогава биха на Таня инжекция с петадин комбиниран с препарат против световъртеж и гадене, каквито са страничните ефекти от петадина. Той се комбинира също и със азотен окис (“райски” газ), но Таня се оплака че и изсушава още повече гърлото и затова го отказахме. В допълнение към петадина Линдзи ни посъветва Таня да диша дълбоко и бавно, защото в противен случай контракциите ставаха по-болезнени и се нарушаваше тяхната ритмичност. Комбинираният ефект беше почти незабавен и контракциите станаха по-равномерни, пулса на бебо стана по-постоянен и болките на Таня намаляха значително. Дотколкова, че по едно време почти се унесе насън. По някое време към 21:00 часа разкритието все още не беше достатъчно и Таня реши да походи малко, за да стимулира по-нататъшното раждане. Но не успя много да ходи, когато отново се присви и легна отново. Осцилограмите на контракциите бяха като по учебни – толкова постоянни и отчетливи синусоиди с пикове, все едно наблюдавах генератор на синусоидално напрежение със капацитивно-индуктивен товар. Към 22:00 часа напъните се усилиха отново, но … бебо така и не искаше да излезе от топлото и уютно местенце, където се помещаваше през последните девет месеца. Аз огладнях и си хапнах няколкото шоколадови сладки, а Таня само ми правеше забелжки да не се щурам около леглото и да не шумя със опаковките. По някое време анастезиолога се появи и ни попита кога искаме да постави епидуралната упойка. Таня настояваше веднага, но за мое голямо учудване Линдзи прояваваше огромна неохота и откровено избута анастезиолиога извън стаята. После използвайки една от паузите между контракциите ни обясни, че раждането е вече в достатъчно напреднал стадий, Таня се справя много добре и ако сега се постави епидурална упойка, това само ще удължи самото раждане и дори може да доведе до необходимостта от цезарово сечение. Аз не бях много съгласен някаква си акушерка да ме съветва, още повече ме ядоса нейната открита съпротива срещу нашето решение. Както вече споменах тя буквално изрита анастезиолога от стаята, когато той влезе да постави епидуралната упойка. Но за моя голяма изненада Таня видимо не изпитваше почти никаква болка. Когато контракциите идваха тя просто се напъваше, също както човек се напъва когато… има запек в тоалетната. Дишането й беше дълбоко и равномерно. В паузите между контракциите тя си почиваше на леглото със затворени очи. Някак си без думи приехме да отложим епидуралната за по-късен момент… когато болките станат нетърпими. По-късно наистина осъзнахме мъдростта на съветите на акушерката. След 22:00 до полунощ Таня контракциите идваха като по часовник, пулса на бебо си беше в идеалната норма, но … не се получаваш нищо. Линдзи помогна на Таня да смени позата няколко пъти, но и това не даде резултат. До този момент не усещах нищо, но в сравнителното спокойствие на тези два часа умората натежа и слабостта в краката ме подсети, че цял ден бях само на една лека закуска и няколко сладки. Тези два часа ми се сториха най-дългите в целия ден. Само се молех всичко да мине добре. Въпреки всичките напъни и уверения колко е добре навън, бебо така и не поиска да се роди на 9-ти. След полунощ акушерката забеляза, че Таня също се уморавя и спомена, че ще повика за допълнителна подкрепа от лекарките. Това като че ли вля допълнителни сили в моята измъчена съпруга и напъните станаха по-силни. Лекарките от екипа пристигнаха малко след полунощ на 10-и. Взеха решение да използват вакуумна помпа – едно хитроумно пластмасово приспособление, приличащо ми доста на водните пистолети, които продаваха по панаирите. Разликата е, че вместо да пръска вода, помпата засмуква въздуха от “смукалото” което се закрепя на главата на бебото и позволява тя да бъде водена и издърпана с по-малко усилия от акушерките. Поставянето й беше болезнено, но обединените усилия да двете лекарки и на подновените напъни на Таня помогнаха в последния етап на раждането. От момента когато се показа главата бебо докато го издърпаха целия минаха не повече от пет-десет минути. През повечето време бях изцяло концентриран върху Таня, защото при вида на ножиците тя почти скочи на крака и извика “Не, не искам! Не ме режете”. Всичко това на английски. През цялото време аз й говорех успокоително на български, но Таня непрекъснато викаше и говореше на моменти малко несвърано на английски. Предполагам че стреса оказва силно влияние върху лингвистичните способности на родилките. Един последен напън и … видях само как една от акушерките пое малкото телце, бързо го постави на масата, плясно го отзад и го загърна в хавлията. Плачът на бебо приличаше на ядосано коте. Да му се не надяваш на такъв силен от такова малко човече. Нашият Георги се роди в 12:50 (BST – лятно часово време, UK) на 10 Октомври 2005. Така и не успях да прережа пъпната връв. По-късно акушерката обясни, че е била омотана около врата и нямало време да ме извикат. Последваха процедурите по изваждане на плацентата и по зашиването на разкъсванията. Лекарката каза, че обикновено зарастват до две-три седмици. Таня ги разсмя всички като започна да се извинява за виковете. Успокоиха е, че това е повече от нормално за родилното отделение. Това беше. От този момент нататък нашето семейство станахме трима. Отсега нататък двамата с Таня имахме отговорността за едно мъничко човече, създадено от обичта между нас двамата. Нашият син – Георги Тодоров Буков. Кръстен е на баща ми. Така се спазва една отдавнашна традиция в рода ни имената Георги и Тодор да се редуват през поколение. Всеки внук носи цялото име на дядо си и както баща ми има трите имена на неговия дядо, така аз имам трите на неговият баща. А Жорко ще носи името, презимето и фамилията на моя татко Георги. Това ми остана завещанието от мама (вече баба) Дими. Да ни е жив и здрав Жорко и да си носи със здраве името на св. Георги Победоносец. (Между другото по някакво странно съвпадение, ако въобще може да има такива съвпадения, моят много близък съучениек,приятел и почти брат, Тоше Г. имат същата традиция в тяхното семейство. Неговият Жорко е вече на седем годинки. Да си ни живи и здрави и двамата, Тошенце и дай боже да се радваме на внуци с нашите имена.)

Мисля че всеки татко трябва да мине през това, за да сподели болките и радостта от раждането с майката. А и така е честно, нали – заедно сме били когато бебо е заченат. Редно е да бъдем заедно и когато се ражда, нали?! Преживяването си струва и със сигурност укрепя връзката между двамата родители. А и помислете как можете да разказвате някой ден историята на любопитните деца.

Това е края на историята. Или по-скоро това е началото на една нова. Благодаря на моята чудесна съпруга Таня, която която дари с живот малкият Георги и девет месеца се грижи той да расте на топло и сигурно. Обичам ви и двамата.

Благодаря и на нашите семейства, които бяха мисленно с нас в трудния момент и на всичките ни приятели, с които споделихме радостта си. Благодаря ви, че ви има.

И не на последно място искам да благодаря и на лекарките и акушерките от родилното отделение на болницата в Уайтчапъл, Лондон. И голямо, специално БЛАГОДАРЯ на Линдзи, която ни помогна много при израждането на нашия Жорко. Благодарим ти Линдзи.

10 thoughts on “George: Hello world!

  1. Много се радвам за вас. Браво за добрия пост. Сега след няколко години когато Жоро стане на 15-20 седящ пред неговия лаптоп, ще чете архивите на блога на баща си и ще знае какво се е случило когато се е родил 🙂

    П.С Можеш да добавиш и моето семейство към съшата традиция -> Георги, Тодор, Георги, Тодор… 🙂

    Живи и здрави да сте и тримата.

  2. Браво! Нямам думи, разплакахте ме! Радвам се че всичко е минало добре. Тоше питаш ме за коликите. При вас не е ли рано за тях. Поне при Денис почнаха след 2-3 седмици. Не знам дали медикаментите са едно кам едно. Ние първо използвахме капки против колики Sab Simplex, после за известно време ги спирахме. Сега сме на Babynos капки. Не знам дали помага, на мен нито едното нито другото ми се струва ефикасно когато бебо застене и вика от болки. Когато почне да си свива крачетата направо ми настрахват косите какво се задава. Другото с подръчни средства е да се прави отвара от анасон. Ние му правим и водичката която пие така и водата с която му приготвям яденето с анасон. Съотношението е на 500мл една щипка анасонови семена се преваряват. Е после трябва да ги прецедите. Не знам дали Таничка може да кърми, но ако да, трябва да обърнете специално внимание на нежния хранителен режим и диета.
    понякога ми се струва че помага и следното: слагам ръчичка на коремчето му и чакам да го затопли и облекчи, а в момента в който поиска да си засмуче пръстче или да изяде завивката му давам и бибката. Кам това ако не помага, докато бебо е легнал по граб и му държа с едната ръка коремчето, другата иа мушкам под краченцата му така че да застане сякаш е на столче, но легнал и го потупвам с пръсти по дупето. друг шанс е стойката ‘самолетче’ – хващате бебчо на ръце, така че едната минава през рамото му и хващате коремчето, а другата минава м/у крачетата и хваща или допира другата ръка. дано си го представихте, така бебчо е като легнал по коремче но в ръцете ви. и последната възможност е да го гушнете докато сте полегнали по коремче или не, на вашето коремче. Обикновенно в началото само мамата ще може да го успокои така, понеже бебо ще усети същите полюшвания на коремчето от дишането на майката и ритъма на сърцето и както ги е усещал и докато е бил в коремчето й. хайде чао за сега че е денис го налегнаха адски колики.

  3. Браво Тоше и Браво Таничка!!!
    Наистина сте страхотни и вече имате и едно страхотно бебе. Наистина преживяването си заслужава – говоря да присъства таткото на раждането.
    При нас беше още по-интересно защото в България е почти сензация бащата да присъства или наи-вече да го пуснат на раждането :-))). Тук все още е прието че бащата е само вредител в тази ситуация и няма нищо общо…
    Както се изказа един от лекарите с които имахме спорове покрай моето присъствие на раждането “Бащата е просто един придружител на родилката – така че стига до вратата на родилното”.
    Така или иначе аз присъствах, но беше трудно – все пак си ЗАСЛУЖАВА!!!

  4. Много, много се радвам за Вас 🙂
    Честито – да не спира да Ви радва от сега нататък малкия Жорко!

  5. Здравейте И как е ?
    Много поздрави от Тонито? Сети ли се коя ?
    В момента съм у тях и се сетихме за тебе специално!

    А на Таничка и бебчо – здраве и късмет.

  6. Чудесно си го описал Тоше:)))Иво каза че трябва да станеш писател…най ми хареса момента когато Таня ти е казала да не се щураш около нея и да шумиш с опаковките – представям си колко нервна е била:)))Признавам че историята на моменти ме разсмиваше, то не че е за смях, но ти така си го описал… Мисля че на Таничка гледната точка също ще ми е интересна и съвсем скоро трябва да я чуя, така че очаквайте включване :)))) Поздрави: Мира & Иво

  7. Тоше, на теб и твоята съпруга честитим от все сърце раждането на малкия ви син, с пожелание да сте живи и здрави всички, да сте много щастливи и да постигнете това, което искате!
    Специално Насето ви поздравиава и беше много учуден, че вече си баща. Сигурно му е трудно да пресметне колко време е минало и как всички “малко сме пораснали.” Още веднъж на цялото семейство много щастие, любов и прекрасни мигове заедно.

    С много обич, сем. Станкови
    29 Октомври 2005
    Чикаго

  8. Ами нека да поднеса и моите поздравления към (вече не толкова) новите мама и татко. (Добре че имаме общи приятели, които четат блога редовно).
    Да ви е жив и здрав малкия Жоро, и вие покрай него, и да имате още много продължители на рода ви.

    Вероятно вече сте към края на първия кошмарен месец. Оттам нататък не е кой знае колко по-леко, но се свиква 😉
    Таничка, казват че второто раждане е по-лесно, но за да не се разкарвате излишно, ви пожелавам близнаци 🙂
    Тоше, вече сте двама мъже в семейството, не ти позволявам да се оправдаваш с това че таничка те командва. Тя е добра душа и не би направила токова нещо, но ти даваш лош пример на подрастващите!

  9. много готино семеиство сте.а бебо е страхотен.много зрдраве на цялото ви семейство.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *