Разни детски

Изпратихме Жорко за няколко седмици при бабите му. Хлапето сравнително добре понесе заминаването – нямаше тръшкания по земята и писъци “Искаааааам мамаааааа” характерно за тая възраст. Ала не е късно и това да стане 😉

България, ранна пролет. Още е студено. Къща на село, стая с бумтяща печка тип “чудо”. Жорко току-що пристингал и баба му и дядо му разтоварват багажа. Жорко влиза стаята и след секунда хвърчи по коридора викайки с пълен глас “Дядооооо, fiiiiireeeeeee.” Дядо му тича да види какво става, вижда че всичко е наред и пита хлапето: “Да, Жорко, какво има?”. “Fire*, дядо, има fire в стаята”. Дядо му не разбирайки английската дума, само се съгласява “Да, да, така е Жорко, така е”. Обаче малкия го дърпа към стаята и показва отблясъците на огъня през процепите на печката и казва с едни такива големи очи “Дядо, има fire в стаята.” Едва тогава дядо му се досеща, че детето дава аларма за пожар.

Така става когато децата растат в къщи с парно!

* – Fire е английската дума за огън.

До Пловдив, морето, нататък и обратно

“Така е… Броените дни бързо се привършват” тежко въздъхна дядо Кольо докато ни изпращаше на летището. Мъчно му беше, че изпращаше Жорката и нас обратно след няколкото седмици прекарани на село. Мъчно беше и на другия дядо, но най-вече на бабите. Имах чувството че ако с Таня се бяхме залисали твърде много с багажа и документите, те щяха да грабнат мъника и да ни оставят да летим без него. Заради това, а и за да си спестим донякъде болката от раздялата съкратихме процедурата по изпращането и след няколко часа вече летяхме към къщи. Нашето си вкъщи, доколкото една квартира може да се нарече “вкъщи”, но където поне знаехме в кой шкаф се намират подправките.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.

Българска му работа

Такаа… С малко закъснение от месец-два да си изпълня обещанието и да разкажа какво прави впечатление на прибиращите се от гурбет в България. Първото впечатление започва още на летището. От небето над Лондон се виждат хилядите светлини на града, преградията и околните населени места свързани от блестящите нишки на оживените и добре осветлени магистрали. Над София – само тук там се мяркат мъждукащи гроздове и току се видят светлините от фаровете на преминаващ автомобил. Наум си казваш “Хм, рано е още да си съставиш мнение, нали?!” Обработката на документите е бавна като на всяко летище, но това което очебийно се забелязва са колчките за багажа. Или по-скоро тяхната крещяща липса. Недай си боже да си с повечко багаж и малко дете. След прегръдките, усмивките и някоя едва прикрита развълнувана сълза от посрещачите се мяташ на автомобила и потегляш по пътя към Пловдив. Магистралата е що-годе добра, стига шофьора да не се престарава в радостта си да те прибере по-бързо вкъщи. Самоубийственото каране е едно нещата което силно фрапират. Особено при пътуване към и от Черноморието. Така и не разбрах какъв е смисъла да ни изпреварват със 180 км/час при наближаващ тежкотоварен и също толкова бързащ ТИР в отсрещното платно. Особено напористи са тези с номера започващи със “С”. Да ме прощават софиянци, ала не мисля че живота си струва риска за петте спечелени минути. При пристигането в града (или селото) започват да се появява дежа-вю. Постепенно започва да се привиква, че има дупки по асфалта. Дори и тези, които помниш още откакто си заминал преди няколко години. Петнайсет годишния Фолксваген на съседа ти се струва като музейна реликва, въпреки че винаги преди това е била мерило за висок стандарт, на фона на разбитата, но все още в движение Жигула (или Опел Корса в моя случай) на родителите. Първия поглед към блока в който си живял толкова години в сигурност и семейна топлота те изпълва със сериозни съмнения относно издържливостта му на по-сериозен дъжд и вятър. Първите дни са най-тежки. Откриваш че хората смятат за нормално да работят със заплата по-малка от сметката за парното. И че разговорите по телефона са в пъти по-скъпи дори и за твоя стандарт. Едва ли не излиза, че е по-добре да си плащаш роуминга до Англия отколкото да си купиш предплатена карта. И това без да броим цената на телефона. Обаче кой знае защо всички в Българско имат последни модели телефони с видеокамери, MP3 плеъри и възможности за 3G въпреки че операторите още не поддържат стандарта (доколото разбрах това вече се е променило). Ала всичко изброено дотук не сащисва толкова дългогодишния гурбетчия както следния парадокс – всички около теб се оплакват колко малко заплати получават, ала в същото време никога не отказват да излязат на кафе (бира, ракийка и т.н.) и да прекарат няколко часа в които се оплакват повече. За човек, които е зарязал смейство, приятели и родина, за да излезе в чужбина и да работи е напълно нормално ако ти трябват повече средства да направиш нещо като да си намериш втора работа, да бачкаш извънредно, да не спиш и ядеш докато не си постигнеш целта. Това постоянно оплакване в повечето в България и вечно угрижените лица правят наистина силно впечатление. Вярно, като се замислиш всеки си е с проблемите и не бива да съдиш другите заради техния избор, но… хайде де. Ако твърдиш че навън е по-лесно защо не се престрашиш и се пробваш? Коментарите тип “Виж как си се оправил там на Запад…” само предизвикват зле прикрито раздразнение. Лесно е да се съди по крайния резултат. Къртовския труд и безсънните нощи не се забелязват лесно – само ти си знаеш какво ти е струвало докато “се оправиш”. Всъщност тормоза е оставил издайнически следи – едва доловимите бръчици по лицето, вече не толкова гъстата коса, заформящото се коремче… Времето не прощава и точно затова затова става и най-ценната валута за всеки прибиращ се в България. Всяка минута, даже секунда става по-скъпа от припечелените пари. Парите пак ще се печелят, но времето си отлита безвъзвратно и не се знае кога ще е следващата среща с близките и приятелите. Колкото и да ни променя живота, точно тези моменти са нашата малка победа, наградата за всичките претърпени лишения. И това последното не важи само за гурбетчиите…

Откраднати моменти

Тече си времето и хич не пита дали си успял да свършиш каквото си намислил. Преди години имах една тетрадка (за съжаление вече изгубена) в която всеки приятел драскаше по нещо. Едно момиче тогава написа “Животът е това, което ни се случва, докато си правим планове за бъдещето”. Чак ми е тъжно като се замисля колко истина има в тези думи.

Макар да измина повече от месец откакто с Таня и Жорко си бяхме в България за първи път от почти три години, впечатленията ми са все още ярки в паметта. Хубаво беше да вървя по Главната и да си спомням вечерните разходки покрай магазините и парка, висенето по кафенетата с приятелите или колежките… ех… спомени. Главната улица в Пловдив не се е променила много от тогавашните ми спомени. В смисъл промени има, но не толкова големи, както може би очаквах. Белите мраморни плочки са сменени и много от сградите са ремонтирани, но кафенетата и настроението на разхождащите се е същото. Същинските промени явно не бяха в града и обстановката, а в нас самите. Времето и растоянията влияят на силно на връзките с приятелите и близките хора, но някак си промяната вътре в няшите собствени възприятия не е толкова забележима… докато не се върнеш обратно. Няма да крия – колкото и да се радвах че съм се върнал, толкова и по-ясно ми стана защо всеки път завръщането ще става по-трудно. Бях чувал от други българи в чужбина, че след всяка екскурзия в родината намират все по-малко причини да се връщат, ала винаги в такъв момент се досещах за Алековата история “Пази боже сляпо да прогледа”. И сериозно го мислех… докато не се видях самият аз от “другата страна”.

Странно, докато по-голямата част от живота си живях в България не ми е правило особено впечатление дребни неща като паркирането по тротоарите, или грубото отношение между хората, липсата на кшчета за боклук или пък откровените лъжи на разни политици. Някак си бях свикнал с тях и ги приемах като нещо приемливо, ако не и нормално. Но явно са достатъчни няколко години извън тази обстановка, за да се променят критериите за “нормалност”. Съответно при завръщането ни с Таня автоматично очаквахме нашите новопридобити критерии да бъдат приложими в старата обстановка. Сигурно сме изглеждали странно в очите на доста приятели и няма да с изненадам ако са ни лепнали някое “абе виж ги как се надуват тия, все едно не знаят откъде са тръгнали”. Ако преди подобно изявление би ме обидило, сега просто ще се усмихна и ще си кажа наум “Блажени са невежите…” и бих им завидял. Честно! Понякога познанието може да бъде бреме. понякога се чудя дали не бях по-добре когато един колега, понастоящем наш кум, казваше “Ех, Тодоре, Тодоре, до кога ще мислиш че всичко дето лети се яде” (© Емо).

Пак се разфилософствувах. Другия път ще бъда по-конкретен каво точно ме впечатли в нашето прибиране до България.

… и обратно в Лондон

Изтърколиха се и трите седмици в България и ето ни обратно в Лондон. След почти 3 години гурбет (за Таня дори и повече) чувствата от прибирането ни са … смесени. Най-силната емоция е объркването от хаоса навсякъде. Само за това си заслужава отделен постинг. Няма да ми стигне времето да опиша всичките ни разходки до какви ли не служби и за безчетните документи, който трябваше да подновим/извадим/легализираме и т.н. Добавете към това едно кръщене (не, не беше на Жорко – неговото ще бъде по-нататък), една сватба – на брат ми (да са ми живи и здрави двамата със съпругата му и много деца да им се народят та да не скучаят бабите и дядовците), посещенията при зъболекари, срещите с безчет роднини и и приятели (дай боже всекиму)… ако не беше седмицата на Созопол трудно бих нарекъл това почивка.

Покрай голямата динамика успяхме някак си да откраднем няколко момента с приятели… но далеч не с всички. Извинявам се на тези, които пропуснахме да се видим…. и на тези с които обещахме да се видим повторно, а не успяхме (съжалявам Тошенце… може би следващия път).

Жорко се радваше на толкова много любов и внимание – дори само за това си струваше да се приберем. Със сигурност оставихме много нови фенове на не толкова малкия вече наш сладур.

За спомен ни останаха многото снимки. Стоят си по дисковете и очакват да бъдат публикувани. Дано не чакат твърде много, както правят почти изоставения блог и купищата неотговорени електронни писма.

Сега обратно по релсите на ежедневието. Да си починем малко …. от почивката.

Роди ме мале, депутатин в България…

Учи мама, да станеш директор!

Пфу, що ми трябваше. Да си бях останал прост, та барем ме приемеха в Партията. После щях да обещавам светло бъдеще за пролетариата, пари за пенсионерите, коли и апартаменти за народа, кебабчета на корем за всички (баш-баш за тия в Столипиново), компютри за децата… Щях да навиквам тия под мене и да правя мили очи на началниците, да ходя по манифестации и митинги, ша псувам управниците и ша са удрям в гърдите за милото на народа. Та след някоя друга година току виж ме избрали депутатин. Ех, мале мила, що живот щеше да падне… Мерцедес да ме вози, безплатни кюфтета на корем, почивки на море и планина, комадировки в чужбината. Малииии…. пък и кви далаверки могат да се завъртят. Ей на, брат’чеда Калчо глей как съ уреди. Дойдоха му ония фанфарета костюмари и направо му тикнаха париците в джоба. Пък от него нищо не се искаше. Само да си мълчи човека и няколко подписа. И ник’ви грижи да няма – народни пари са т’ва, брашнен чувал – колкото и да го тупаш, все пуска. Що само другите да грабят. Бълха го ухапала народа. То толкова други направиха алъш-веришите, за няколко мильона сега няма и да се усетят. А и Партията го пази, няма хъката-мъката. Ако стане напечено, пак няма страшно – де се чуло и видяло за осъден депутат. Ей, тва имунетата си е башка работа. И прокурора техен човек. Харни хора са в парламента, ей! Ама и бай Калчо умен се оказа – скри той бумагите и остави ‘сичките с пръст в устата. Другите да му сърбат попарата. Хак да им е сега.

Еееххх, мама му стара, хубаво е да си депутатин в България.

Виж тук и тук за алъш-вериша на бай Калчо.