Разни детски

Изпратихме Жорко за няколко седмици при бабите му. Хлапето сравнително добре понесе заминаването – нямаше тръшкания по земята и писъци “Искаааааам мамаааааа” характерно за тая възраст. Ала не е късно и това да стане 😉

България, ранна пролет. Още е студено. Къща на село, стая с бумтяща печка тип “чудо”. Жорко току-що пристингал и баба му и дядо му разтоварват багажа. Жорко влиза стаята и след секунда хвърчи по коридора викайки с пълен глас “Дядооооо, fiiiiireeeeeee.” Дядо му тича да види какво става, вижда че всичко е наред и пита хлапето: “Да, Жорко, какво има?”. “Fire*, дядо, има fire в стаята”. Дядо му не разбирайки английската дума, само се съгласява “Да, да, така е Жорко, така е”. Обаче малкия го дърпа към стаята и показва отблясъците на огъня през процепите на печката и казва с едни такива големи очи “Дядо, има fire в стаята.” Едва тогава дядо му се досеща, че детето дава аларма за пожар.

Така става когато децата растат в къщи с парно!

* – Fire е английската дума за огън.

Българо-english mesh-аница

Преди време се чудех как човек може да си забрави родния език. Отиваш да речем за няколко години в чужбина и после изведнъж говориш с акцент и си кълчиш езика. Чисто преиграване, мислех си, за да се направиш на интересен. Да си забравиш езика… да бе! Ама ей на – и на мен ми дойде времето.

Първо се почва с някой ежедневни думички – например station (произнася се стейшън) вместо спирка, bill (бил) за сметка, landlord (лендлорд) за хазяин и т.н. После полека-лека разни изрази се вмъкват в разговора – “book an appointment” (за записване на час при лекар например), “get a bus”, grab the trolley”, “make a list”, “pick me up later” … Речта често започва да се изпъстря с бисери от рода на “Ще ходя на shopping, така че направи list за продуктите” или “Book-ни appointment при GP-то, че днес съм много busy и ще ходя да плащам bill-овете.”

Не стига че разговорите се замърсяват с какви ли не чуждици, ами правописа също започва сериозно да регресира. Шлокавицата превзема азбуката на солунските братя и преди да се усетя, veche se zamislqm kak se pishat razni bukwi na kirilica.

Ех родна реч, omaina, and sweet!

Най-страшното е че процеса е съвсем незабележим. Започва се неусетно, по една-две вмъкнати думички в разговора, then постепенно тенденцията becomes worse. После се хващаш че не само казваш думичките, but also и мислиш на “чуждия” language. С времето not only езика става not that foreign anymore, а даже става все по-difficult да използваш родните думички, и much easier to pick their english (in my case) алтернатива. С влошаването на симптомите I’ve started to notice that even словореда ми morphed into some odd beast като for example да слагам глагола in front of подлога. The next phase is when I намерих за completely нормално да говоря in english with other bulgarians. It was so…. естествено, you know.

Fortunately the transformation is not (yet) напълна, така че there is still някаква hope left. Although, I must призная, it becomes increasingly трудно to fight the trend. But I still firmly believe that it is such предимство to know foreign languages. You know – not only матерния. Just have to be a little bit more cautious and not pick up too much of it. But you know what I mean, don’t you?!

И още за мултимедията под Линукс

Както и предполагах, по-мощния процесор значи и повече топлина, водеща до по-бързо въртене на вентилаторите и следователно – повече шум. На всичкото отгоре захранването на кутията започна да издава странни звуци та се наложи за трети път да прибягвам към сайта за компютърни части. Този път даже не се и опитах да давам обяснения на Таня. Само между другото и споменах, че алтернативата за харчене на тези пари е да се почерпим навън с приятели. Мисля че номера мина и този път.

Сега машината е добре екипирана, по-тиха от преди, макар че достатъчно шумна да се усеща в редките моменти, когато Жорката не вилнее в хола. Все още има разни малки проблемчета за решаване, но общо взето след няколко късни нощни сесии и ровене в дебрите на Линукс/MythTV/mplayer/Lirc успях да докарам нещата до достатъчно добре работеща система. Ще видим докога ще удържа преди да измисля нещо ново.

За край – малка доза оздравителен смях. Докато се рових из сайтовете и сравнявах различните видове вентилатори и охладителни системи, Жорката дойде при мен и попита:
– Тати, тати, какво правиш?
– Търся радиатори за процесори, миличък.
Жорката скочи от скута ми и отиде при Таня:
– Мамо, мамо, тати търси … принцесори.

Наблюдения върху управлението на фирма

Ако бебетата се правеха от фирми…

1. Мениджър на проект е човек, който очаква девет жени да родят бебе за един месец.
2. Програмистът е човек, който мисли че ще отнеме 18 месеца за да се роди бебе.
3. Координаторът е човек, който знае, че една жена може да роди девет бебета за един месец.
4. Клиентът е този, който не знае защо въобще иска бебе.
5. Мениджъра по рекламата обещава да достави бебе без дори да има родилка.
6. Отделът по оптимизации на ресурсите – на тях не им трябва мъж и жена, за да се роди бебе. Те са уверени че могат да си го създадат сами.
7. Отделът по документацията пък изобщо не се интересува дали има бебе или не – те просто документират 9 месеца бременност.
8. ОТК (Отделът по Технически Контрол) от своя страна никога не са доволни от ПРОЦЕСА на създаването на бебе и постоянно търсят методи за подобряването му.

Ако шофьорите ги наемаха като програмистите…

Това ми го изпрати един приятел. Авторът е неизвестен, но пък обявата си е баш като истинска 😉

Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите… ето как щеше да изглежда една обява:
Длъжност: шофьор
Изисквания: професионални навици на управление на леко- и тежкотоварни автомобили, тролеи, трамваи, влакове на метрото, трaктори, багери, БМП и съвременни леки/тежки танкове, на въоръжение в страните НАТО.
Навици за ралийно и екстремално управление са задължителни. Опит във Формула-1 – препоръчва се.
Кандидатите трябва да притежават сертификати от BMW, General Motors и Bosch, а също и дипломи за участие в големи международни ралита, но не по-стари от 2 години.
Заплащанe: 300-500 лева, определя се в зависимоста от резултата на интервюто.
Знания и опит в ремонт на бутални и роторни двигатели, автоматични и ръчни трансмисии, системи за запалване, бордови компютри, ABS, GPS и автомобилни аудио системи на водещи световни производители – задължително.
Опит в провеждане на тенекеджийски и бояджийски работи – плюс.

Everyone loves Unix… or not

Every now and then when I’m looking for some obscure Linux command line syntax I run across forum posts of disgruntled users that complain of the complexity of the Unix command line. Contrary to this common perception the Linux (and in this sense all Unix flavours) commands are pretty simple. In fact the whole Linux/Unix philosophy is “Do one thing, do it well.” If more complex operations are required, then just use the same simple tools and chain them together to achieve the end result.

Following this mantra some experienced *nix (this is how all Linux, BSD and Unix flavours are denoted) users can do miracles with only a few lines of code. However despite this simplicity (or probably just because of it) it as equally easy to ruin a lot of months worth of work or even to get the the whole system down on its knees. Just a quick example – the dreaded “rm / -rf” command being performed as root.

Being involved in the IT for the last … many years (I don’t want to count them – it makes me feel older than I actually am) I still prefer the simple do-only-one-thing tools than the overly complex do-everything-under-the-sky programs (that breaks equally often). The simpler tools approach requires more technical knowledge than the simple “click here to start doing the stuff” theme often clamoured by the self-manifested “IT experts” or “Administrators”. The reason for my preference is not some kind of weird masochistic psychological disorder (Ok, this is not the ONLY reason), but the gratifying feeling I understand what is going on under the hood and the ability to troubleshoot the situation in the case things go wrong. Beside it is very satisfying to see the aforementioned “Administrators” scratching their head when their favourite “all-in-one” tool failed with some mystifying message. At the end most of them they end up being shown how to use alternative way of doing things… with alternative _simpler_ means.

Anyway, enough whinging about the admins and proclaiming how KISS (Keep It Simple, Stupid) principle will save the world and bring peace to all. The other reason I do enjoy Linux is the sheer fun when doing things even when doing them in the wrong way. A collection of true pearls of wisdom could be found in the so called “Unix Horror Stories” collection. For those looking for even more entertaining readings I would recommend the excellent “Unix Haters Handbook”. Beside the useful info there are few gems from “medieval” years of the Information Age history. Enjoy… and don’t forget to mount scratch monkey.

>>>import this

За край на годината, нещо geeky и свежо (според мен):

toshe@masha~$ python

>>> import this
The Zen of Python, by Tim Peters

Beautiful is better than ugly.
Explicit is better than implicit.
Simple is better than complex.
Complex is better than complicated.
Flat is better than nested.
Sparse is better than dense.
Readability counts.
Special cases aren’t special enough to break the rules.
Although practicality beats purity.
Errors should never pass silently.
Unless explicitly silenced.
In the face of ambiguity, refuse the temptation to guess.
There should be one– and preferably only one –obvious way to do it.
Although that way may not be obvious at first unless you’re Dutch.
Now is better than never.
Although never is often better than *right* now.
If the implementation is hard to explain, it’s a bad idea.
If the implementation is easy to explain, it may be a good idea.
Namespaces are one honking great idea — let’s do more of those!
>>>

Моя скромен опит за превод на горния текст:

Дзен по Питонски, от Тим Питърс

Красивото е за предпочитане пред грозното.
Изричното е за предпочитане пред подразбиращото се.
Простото е за предпочитане пред сложното.
Сложното е за предпочитане пред усложненото.
Плоското е за предпочитане пред вложеното.
Разпиляното е за предпочитане пред претъпканото.
Четливостта има значение.
Специалните случаи не са достатъчно специални, че да нарушават правилата.
Въпреки че практичността бие стриктното спазване на правилата.
Грешките никога не трябва да се пускат незабелязани.
Освен ако изрично не са направени да минават незабелязано.
В случай на двусмислие, отказвай изкушението да предполагаш.
Трябва да има един, и само един очевиден начин да се правят нещата.
Въпреки че това може да не е очевидно на пръв поглед, освен ако не сте Холандец (1).
“Сега” е по-добре от “никога”.
Въпреки че “никога” е често за предпочитане пред “веднага на момента”.
Ако реализацията е трудна за обяснение, то значи е лоша идея.
Ако реализацията е лесна за обяснение, то има вероятност да се окаже добра идея.
Групирането на имена е една отлична идея – нека да правим повече от тях.
(1) – намек за Guido Van Rossum, създателя на Python, който е Холандец по произход.

Надявам се програмистите сред четящите да оценят хумора и мъдростта на горното. А може би и не само програмистите 😉

Пет неща, които не знаете за мен

И мен не ме отмина верижната покана за нещата, които малко хора знаят за мен. Ръкавицата ми хвърли Жоро (използвайки вече по-рядко използвания ми прякор в Матрицата: TO|_|_|E). Ето ги петте неща:

1. Свирил съм 4 години на акордеон. Благодарение на наученото тогава сега не съм пълен музикален инвалид. Единственото, което все още мога да изсвиря е “Мила моя мамо”.
2. Бях знаменосец на училещето до седми клас. Освен това бях инициатор и участник намирането на патрон на класа ни: Митко Палаузов – “Синът на отряда”. Ако не бяха настъпили промените на 10-и ноември сигурно щях да съм партиен секретар. Понякога все още ме прихваща партийно-революционната треска и вдъхновено ораторствам на имащите нещастието да ми бъдат събеседници в този момент.
3. Умея да създавам впечатлението на умен, информиран и знаещ човек дори когато и идея си нямам за какво става дума. В техникума и университета ми се е случвало да обяснявам неколкократно транзисторният ефект или диаграмата на електро-магнитните полета в трансформатора без всъщност съм наясно с тях. Едва след като ги обясних за деветнайсти пореден път най-накрая проумях процесите. За съжаление по това време вече никой не ме питаше – съучениците и колегите вече отдавна сами ги бяха разбрали. По-късно като инструктор в Сиско Академията имах възможността да упражнявам това си умение дори в по-голям мащаб. Горките жертви (backspace, backspace….) студенти сигурни са били наистина отчаяни щом идваха при мен на курсове.
4. Много съм срамежлив. Ако не ми личи, то е само защото успявам добре да го скрия (виж предишната точка). Особено се притеснявам когато разговарям с представители на нежния пол. Ако не беше еманципацията, то сигурно така и нямаше да се оженя. Затова – да живее еманципацията.
5. Първата ми програма която написах беше игра за Правец 8. Понеже така и не успях да се добера до тази митична машина, за да проверя едва прохождашите си програмистки идеи, играта си остана само на хартия. След време ми попаднаха листовете с кода и се смях на откровено безмислените процедури и функции. Урок от тогава – програмите работят по-добре, когато поне работят.

Ха, каква стана тя – тъкмо загрях с нещата които не знаете за мен и петте теми свършиха. Оставам си вратичка за още няколко “изповеди”. Сега да предам топката по-нататък:
Clio, Желян, Деляне, поемайте щафетата (останалите от списъка ми вече са писали по темата или отказват въобще да пишат).

Из “Логовете на изгубения сървър”

Реших да споделя извадки от неспокойното ежедневие на един datacenter. На български би трябвало да се превежда като “информационен център”, но не е съвсем точно. Откъсите са в първо лице, но всички прилики и разлики с действителни лица и събития не е свъсем случайна и не е съвсем преднамерена.

“Ден първи. Започнах работа на новото място. Компанията е млада, но перспективна. Шефа е много амбициозен. Каза че предишния админ нещо много се изнервал напоследък. Заминал за Нова Зеландия на едногодишна почивка. Май много му се насъбрало тука. Сигурно е бил голям нервак. Шефа каза да се разполагам, да разучавам обстановката, да се запозная с хората. Изглежда ще бъде интересно.”

“Ден трети. Обикалям. Запознавам се хората. Разучавам обстановката. Колегите изглеждат приятни хора.”

“Ден пети. Мъча се с конфигурациите на сървърите. Стария админ големи бози е забъркал. Отнема ми доста време докато разбера какви ги е натворил.”

“Ден шести. Не знаех че се работи и събота. Шефа каза, че е по изключение. Попитах един колега колко пъти годишно се налага да работим през уикенда по изключение. Погледна ме някак странно и отговори че изключения има всяка седмица. Хм, това го нямаше в профила на задълженията ми.”

“Ден осми. Най-сетне разгадах конфигурациите на мрежата. Ама стария админ наистина ги и натворил едни… От утре започвам да оптимизирам.”

“Ден девети. Оптимизирам.”

“Ден десети. Промених настройките на рутерите. Натоварването падна наполовина. Съкратих броя на правилата с трийсет процента. Похвалих се на шефа. Нещо не се въодушеви особено. Попита ме дали съм направил резервни копия на оригиналните конфигурации. Естествено че бях направил. Съхраних ги на фирмения архивен сървър.”

“Ден десети – вечерта. Шефа звънна точно като си тръгвах. Загубили връзка с архивния сървър. Трябвало да се върна и да реша проблема възможно най-скоро.”

“Ден десети – по-късно вечерта. Открих проблема – трафика към архивния сървър минавал през един от файъруолите (firewall). След оптимизациите трафика минавал през друга машина, която пък го филтрирала. Оправих настройките. Сървъра се вижда отново. Аз си тръгвам.”

“Ден десети – много късно вечерта. По дяволите. Още съм в офиса. Архивите работят, обаче няма какво да се архивира – централната база данни загубила връзка с архивиращия сървър. Пак коригирах настройките.”

“Ден единайсети – много рано сутринта. Базата данни тръгна. От отдела по поддръжката се обадиха, че нямат достъп до уеб сайта на компанията. Мътните го взели. Забравил съм да добавя в маршрутната таблица адресите на уеб сървърите.”

“Ден единайсети – сутринта. Не издържам повече. VoIP телефоните не работели. Отново бърниках по конфигурационните файлове. Този път проблема се оказа липсващи IP адреси в сървъра за автентификация. Добавени са. Умирам за сън.”

“Ден единайсети – Проспал съм деня. Събудих се на кушетката в кухничката на офиса. Шефа ме видя и ме похвали за работата снощи. Да си я такова тая похвала. Прибирам се вкъщи.”

“Ден единайсети – вечерта. Реших да пробвам да вляза отдалечено в сървъра на офиса. Не успях. Явно файъруола не ме пусна. Утре ще го настроя.”

“Ден дванайсети. Нищо особено не се случи. Добавих правила във файуруола да разрешава отдалечен достъп. Ще работа от къщи вече.”

“Ден дванайсети – вечерта. Триста дяволи. Влязох в сървъра и намерих още десетина други логнали се вътре. На всичкото отгоре ме изритаха. Тяхната мамица. Само да скапят нещо.”

“Ден дванайсети – по-късно вечерта. В офиса съм. Оправям бъркотиите във файуъруола. Рестартирах сървъра да изгоня натрапниците. Следя лог-файловте да проследя откъде са влязли.”

“Ден тринайсети – много рано сутринта. Трима руснаци, двама китайци, един холандец и един американец. Всичките с администраторски права на машината. Китайците даже си инсталирали пощенски сървър и почнали да спамят. Дотук са навъртяли няколко гигабайта трафик. Дано шефа не разбере. Прибирам се вкъщи.”

“Ден тринайсети. Шефа ми се обади много рано сутринта. Звучеше леко изнервен. Иска да ме види незабавно в офиса. Усещам че нещо лошо се заформя.”

— Следва продължение

Из “Наръчника на младия татко”

От шест месеца съм татко. Дойде време да споделя малко впечатления както и да да дам няколко съвета на кандидат-татковците или желаещите да станат такива някой ден. Не казвайте че не сте били предупредени!

Ето някои изстрадани истини от живота на младия родител (понеже съм родител на момче, ще говоря в мъжки род, но ако имате щастието да си имате наследничка, то съответно да се чете в женски род):

1. Имате си нов шеф. По-скоро господар. Приемете факта, че сте негови (нейни) роби.
2. Малкият господар е винаги прав.
3. Вашият господар не плаче. Той изисква внимание.
4. Свободно време не е ваше. То е на вашия господар.
5. Господарят трябва да се храни когато огладнее. Няма значение дали това е в 5 часа сутринта или по време на вечерния филм.
6. Интернет НЕ е по-важен от малкия господар. Всеки опит да се докаже обратното води до точки 3 и 4. Ако имате съмнения прочетете отново точка 2.
7. Господарят спи когато си иска. Това не важи за вас (виж отново точка 1).
8. Господарят не работи. Той затова си има роби.
9. Социалният ви живот вече няма значение.
10. Памперсите на господаря не вонят чак толкова лошо. (Това всъщност може и да не е истина, но така се успокоявайте. Казват че помага.)
11. Господаря не харесва бира. И кебабчетата (все още). Обаче това не важи за хубавите каки в Плейбой.
12. Господаря не може да бъде подкупен с пари. И с обещания също.
13. Търпението е добродетел. Но не се заблуждавайте, че става дума за търпението на господаря ви.
14. Гърдите на жена ви вече не са само ваши. И обичта й също.
15. В очите на господаря ви последните ви фотоапарат и MP3 плеър не са нищо повече от електронни чесалки за никнещите зъби.
16. Няма смисъл да почиствате току-що изгладения костюм за работа. И без това пак ще бъде оповръщан от господаря ви.
17. Как можахте и за момент да си помислите, че този емейл от шефа ви е по-важен от играчката на малкия господар! Виж пак точки 3 и 6.
18. Как не разбрахте, че клавиатурата на компютъра е по-интересна от чисто новата играчка на господаря! Копчетата на клавиатурата поне могат да се вадят.
19. Май забравих да припомня, че вие сте само роби. Колкото по-скоро го приемете, толкова ще ви е по-лесно занапред.
20. Разходката на господаря винаги е по-важна от семейните ви задължения… или удоволствия.

Това са само част от уроците в “Наръчника на младия татко” (в процес на написване от моя милост). Сигурен съм, че може още много да се добави по темата. Оставям ви го за домашно.