В едно от компютърните списания които чета тия дни имаше тема за най-глупавите неща правени от компютърните специалисти на техните лаптопи и настолни компютри. Четейки признанията на авторите на списанието се замислих какви са моите прегрешения по темата. Не успях да се сетя за много. Истината е че дълго време нямах собствен компютър и когато най-сетне се сдобих с такъв се стараех да си го пазя много. Може би затова успявам дълго време да избегна проклятието на разлятата чаша кафе върху клавиатурата или не дай си боже – върху самия компютър. Сигурно фактът че не пия кафе също оказва влияние. Все пак и аз не съм безгрешен и бих допринесъл достатъчно материал за не една и две статии в списание. Откъде да започна… мдааа. Нека да е от моята сисадминиска кариера.
По времето когато преподавах в Академията се наложи да инсталирам уеб и пощенски сървър. Въоръжен с много ентусиазъм и малко знания направих една инсталация на Линукс и потроших няколко дни да я настройвам за нашите нужди придобивайки в процеса малко повече знания и губейки голяма част от ентусиазма. За историята е важно да се отбележи избора ми на файлова система – воден от изследователския си нюх и подкован със статистики и мнения от форуми, заложих на сравнително новата и революционна за времето си ReiserFS (версия 3). Дотук лошо няма. Сървъра си работеше перфектно, и няколко дни се разхождах със приповдигнатото самочувствие на врял и кипял админ. За съжаление един ден реших да оптимизирам още малко нещата и след като няколко процеса забиха взех че рестартирах сървъра. След рестарта бях топло посрещнат от съобщението, че на диска няма разпозната файлова система. Има едно особено състояние на духа, което предизвика съвсем осезаемо физическо усещане на обливане със студена пот. В този момент имах удоволствието да изпитам това състояние в цялата му прелест. След това го изпитах още веднъж при осмислянето на факта, че не бях направил нито едно архивно копие след инсталацията. Последващите няколко часа бяха прекарани в разкачване на дискове, закачването им на друга машина и пускането на проверка на файловата система. В края на упражнението имах почти цялата система възстановена. Почти. Бърза проверка показа че всичките файлове са намерени… по-точно всичките 117 000 (словом: сто и седемнадесет хиляди) разпокъсани парченца от файловете. Мърфи се беше пресегнал през временно-пространствения континиум и стовари закона си с цялата си мощ върху нашият беден сървър в секундата когато съм натискал бутона за захранването. Рестарта съвпаднал точно с момента, когато дървото на файловата система се е балансирало водейки до загубата на индекса на файловете и директориите. Така че информацията все още си беше на диска, само че файловата система не знаеше къде да ги намери. В тази фаза студеното изпотяване вече ми се струваше нормално състояние. Но какво са 117 000 парчета от файлове за Истинския Администратор . След подробно търсене из парченцата успях да намеря части от текстовата конфигурация на повечето услуги и след още няколко дни (вече имах опит) сървъра беше онлайн отново. Този път направих архивно копие. Както и месец след това. И на всеки два месеца след тази случка. Не че се наложи да ги ползвам.
От втората ми проява на изключителна глупост в най-неподходящ момент си изпати Stoma. В живота на всеки един кандидат инженер идва момент в който трябва да се изправи пред комисия за защита на дипломна работа. В случая на Stoma тази дипломна работа включваше реализацията на клъстер от няколко разнородни машини. Като новоизпечен инженер дипломирал се няколко месеца по-рано, естествено горях от желание да изявя своите способности и предложих помощта си. Беше ранен следобед когато настроихме машините и Stoma приключваше последните приготвления за тестовете. Все още неудовлетворен че не съм успял да демонстрирам най-доброто от себе си се лог-нах в компютъра на Stoma и в изблик на ентусиазъм пуснах обновяване на операционната система (Линукс естествено, какво друго може да се ползва за клъстери!). Излязоха разни въпроси на които естествено отговорих с “Yes” без даже да ги чета като един истински инженер. (Истинският Инженер не чете съобщения – той винаги знае какво прави). Мярнах някакъв ред за премахвани пакети, обаче така и на разбрах какво става докато не чух някакъв стон откъм бюрото на Stoma. Бърз поглед към монитора му и забелязах как прозорците на приложенията един по един се затварят точно като на филм. Stoma имаше изражението на корабокрушенец, който току що е видял спасителния кораб да се отдалечава към хоризонта. Секунда по-късно се обърна към мен с един такъв леко плашещ поглед, че набързо се отказах да давам каквито и да било идеи. Към три и половина сутринта успяхме да възстановим щетите. Аз се прибрах към пет а защитата беше в осем. Няма нужда да споменавам че Stoma се справи блестящо. Само че се съмнявам дали ще ми повери друга машина за настройване.
Историята познава още много случаи на проява на глупост от моя страна, но стига толкова хвалби за един постинг.