Днес мина почти нормално. Приключих едно проучване (survey) на всички свръзки до един малък Сиско суич, поставих резултатите в една спретната таблица и попълних документацията. След това взех следващата задача, направих едно “закърпване” (patching) на връзките между няколко сървъра и големите сучове и после Мениджъра ме повика за малко, при което се проведе следният диалог:

Мениджъра (със сериозен тон): Престани да правиш това!

Аз (в недоумение): Да правя какво?

Мениджъра (още по сериозно): Това, което клиента пише в писмото.

Аз (в още по-голямо недоумение): Какво писмо?

Мениджъра (чете имейл): “… По повод направето проучване на връзките на финансистката локална мрежа направено от Тодор, искам да изразя благодарност за отлично свършената работа и чудесно представените резултати. Искам също да отбележа задоволството си от качеството на извършената задача и се надявам Компанията и занапред да поддържа същото добро качество на работата…”

Аз (още не схващащ за какво става дума): Да не би да съм сбъркал нещо?

Мениджъра (широко усмихващ се): Да, престани да вършиш толкова добре работата си, че иначе ще разглезим клиентите.

Аз (започващ да загрявам вече): Е, аз не бих искал, но щом настоявате… ще престана.

Мениджъра (леко притеснен): Хм, това всъщност е английски хумор.

Аз (подсмихващ се под мустак): Разбрах.

Мениджъра (гледащ подозрително): Всъщност имах пред вид да продължаваш да си вършиш все така добре работата. Това е английското в хумора.

Аз (вече широко усмихнат): Разбрах. Моето също беше английски хумор.

Веселяк, а! Не стига това, ами в събота бях отговорник за работата през уикенда и трябваше да разпределям работата между колегите. Всъщност това хич не е толкова престижно както изглежда – вместо да си свърша моята работа, трябва да тичам непрекъснато назад-напред и да оправям грешките на новаците. Всъщност моите супервайзори ме “натопиха”, понеже съм “човек, които познава инфраструктурата и може да му се гласува доверие”. Доста находчив начин да се каже “ти си добро магаре – с колкото те натоварим, толкова носиш”. Нямам нищо против да работя и това, стига да има разлика в заплащането… а такава естествено няма! Но стига съм се оплаквал. Харесва ми да си върша добре работата, макар и самата тя да не ми харесва особено. Споко човече… иска се само спокойствие и силна храна. Явно още не му е дошло времето да работя това, което наистина би ми харесало. Но рано или късно и това ще стане. Сигурен съм!

Днес с Таня бяхме при акушерка. Оказа се приятна млада дама, англичанка за мое учудване (в Лондон повечето лекари и медицински персонал са главно от Азия и Африка). На тзи първа среща рутинно попълнихме разни въпросници засягащи здравословното ни състояние,както и това на нашите семейства чиято цел е да се установи предразположеност на бебо към някакви фамилни заболявания. После ни дадоха сума ти брошурки, една книга с картинки за етапите на бремеността и първите стъпки при гледането на бебо (брррр… снимките на раждащи мами приличаха на извадени от филмите на ужасите) както и направления за безплатни кръвни тестове и безплатни зъболекарски услуги за Таня, от тя които може да се възползва през цялата бременоост и една година след раждането. Освен това ни дадоха разписанието на безплатните курсове за бъдещи родители, където ще ни учат как се гледа бебето през първите седмици след раждането, как протича самото раждане и всичко останало, свързано с бебо. Забелязахте ли колко пъти употребих думата “безплатни”? Не случайно наблягам на нея. Във форума, където Таня пусна постинг относно заплащането на медицинските прегледи за бременни се разбра, че в България едва ли не е лукс да имаш бебе. За всеки преглед лекарите искали пари, а някои от тях предписвали дори ненужни лекарства и прегледи, за да изцедят семейния бюджет, естествено. Направо ми се гади от такива работи! Мисля, че съм спокоен тип човек, ама само като си представя как някои лекар, чиято работа е да си грижи за здравето на съпругата и детето ми ще иска пари за да се погрижи за тях… и направо…. по-добре да не си представям, че току виж клавиатурта го отнесла! То не че и тук в UK лекарите не са по-добри (мен сума ти време ме мотаят напред-назад), но когато стане дума за нещо спешно веднага викат линейка. Понякога дори за всеки случай – по-добре напразно да разкарат една кола, вместо да “изпуснат” човешки живот. А ако все пак това се случи, вестниците вдигат врява до небесата. А пациентите си търсят правата и нищо чудно да осъдят болницата и лекарите. А относно предоставянето на информация – човек може направо да се удави в нея. Във всяка поликлиника има брошури за какво ли не и дори си имат т. нар. “здравни съветници” (“health advisors”), които информират пациентите с по-сериозни проблеми какво трябва да правят и как да се погрижат за възстановяването си.

Естествено не всичко е толкова розово колкото изглежда. През последните години в болниците в UK има все по-чести случаи на Methicillin Resistant Staphlococcus Aureus – MRSA, което е инфекция от бактерии, устойчиви към антибиотици. Много често подобни инфекции причиняват и смърт. Причината за заболеваемостта е най-често лошата хигиена в болниците. Така че се притеснявам всеки път, когато ни се налага да отидем в някоя.

За край на този постинг ето една смешна и весела случка от форума, с която да отбелжа Празника на смеха 1-ви Април.

Да ви разкажа каква забавна случка ни се случи онзи ден.
Маринка както обикновено обикаляше с паяка из стаята и се чудеше каква беля да направи. 😉 Отиде до компютъра (не беше включен) и хвана USB-кабела, който по принцип се включва към принтера. Веднага, разбира се, го сложи в уста, а ние с мъжа ми се смеехме, че иска да се изяви като принтер, а листите ще излизат през дупето й. 🙂 После баща й реши да включи компютъра. Когато се зареди всичко, излезе съобщение, че имало нов хардуер и започна проверка какъв е. После изведнъж се изписа: “Непознато устройство!“. Умряхме си от смях. 😀
Разбира се, след това й отнехме кабела и го включихме на мястото му.

Оригинал: http://forum.bg-mamma.com/viewtopic.php?t=19970

Всяка промяна е за добро.

За хубаво или лошо, идва време за промени. Горния цитат е на един от мениджърите в Компанията. Склонен съм да се съглася с него. Позитивното мислене е единия от критериите за успеха. Въпреки това неизвестността винаги ме е плашила. Да разчупя статуквото и да предприема нещо самостоятелно, да тръгна да прокарвам собствени пътеки, вместо да вървя по утъпканите пътища… вълнуващо е. И плашещо. Но винаги съм бил щастливец да имам подходящите хора до мен, които да ме подкрепят и да ми дадат началния тласък. След това е по-лесно – просто продължаваш напред. Имам един спомен… Бяхме на фамилно събиране в планината – на Бяла Черква. Беше разгара на лятото и всички се бяха настанили край голямата софра на една от многобройните поляни. Аз си играех край една от пистите, когато залитнах надолу по нея и за да не падна се затичах устремно. Буквално летях надолу по пистата и си мислех – “не спирай да бягаш, иначе ще паднеш и ще се удариш лошо”. И тичах сякаш светът се свършваше. Никога по-късно през съзнателния си живот не съм тичал толкова бързо. И тичах… и тичах… и тичах… докато свърши пистата. Тогава, почти обезумял от уплаха и умора се обърнах, погледнах нагоре и си помислих – “Няма начин да съм тичал цялото това разстояние”.

Години по-късно всеки път преди нова промяна си повтарях пак “Няма начин да се справя с това”… само за да опровергая по късно сам своя песимизъм. Сигурно се предполага, че с времето съм свикнал. Уви – страхът от промяната си остава. Хубавото е, че в моменти като този се намира някой да ми даде начален тласък, най-често под формата на ритник млко по-долу от кръста. За което после съм му благодарен. И макар че на теория не е добре да те ритат често по-долу от кръста, практиката показва, че понякога е здравословно и поддържа състоянието на кръста в добро състояние. Което не означава, че е приятно.

Каква е връзката на тези спомени с настоящия момент?! Не съм много сигурен, освен по онова чувство на залитване надолу по пистата. Зная, че трябва да тичам до края и колкото по-бързо тичам, толкова по-добре. Само че дали този път няма да падна…

Тази седмица Таня боледува – има висока температура и се чувства отпаднала. И макар да твърдеше, че се чувства по-добре, вчера малко ме изплаши и днес я накарах да си остане вкъщи. Аз също не отидих на работа. Компанията все ще оцелее някак си един ден без мен. За сметка на това днес двамата с Таня си починахме добре и се разходихме из близкия парк. Времето беше пролетно – 18 градуса с много слънце и никакви облаци – нещо необичайно за Лондон. Разходихме се из Mudchute Garden. Това е нещо като голям зоопарк недалеч от нашата квартира. По-скоро е като вътрешно селце в сърцето на Лондон – има ферма за животни. И днес се засякохме с група деца от местните детски градини, дошли да видят наживо истински прасенца, патки, зайци, кокошки, петели, крави, кози и дори… лами. И това е на някакви си двайсет минути пеш от новото сити. Гледката наистина е интересна – лама на фона небостъргач 🙂

Всъщност това не е единствената фауна до нас. В езерцето пред квартирата си имаме риби, костенурки и … патки. По принцип нямам нищо против патките, обаче като вземат да се викат една друга сутринта към 5 часа ми идва да изляза с една по-голяма тояга и да ги почна наред… 😡 Вчера след дълго зимно отсъствие в нашата градина се върна и Ешкенази – таралежът, който ни рови в торбите с боклука. А миналата седмица забелязах как местната лисица направи кражба с взлом и отмъкна храната на съседската котка. Въобще по всички признаци си личи – пролетта идва. И всички я очакваме с нетърпение.