Изтърколи се още една година. Обикновено се прави равносметка как е изминалата предишната и какви са надеждите за следващата. Интересните събития през 2006-а бяха доста – достатъчно е да прегледам набързо блога за да си припомня повечето от тях. Това, което може би остана скрито от блога бяха инфарктните последни дни на 2006 – интервюто за работа и последвалите го събития. След тригодишен стаж предимно в сферата на структурното окабеляване и мрежи, преминавам към поддръжката в data centre (така и не успях да намеря точен превод на тази дума). Доста катерене по стълбицата на йерархията падна през тия три години, кажи-речи от самото дъно, че даже и от по-дълбоко. Но си заслужаваше. Имах възможността да работя с доста хора, някои от които бяха като излези от разказите на Чудомир или О’Хенри. Някои не хич не бяха лесни за раговор, камо ли да се работи с тях. Понякога работата беше трудна и изнерваща. Често стреса беше съсипващ. Доста хора дойдоха и си отидоха. Някои останаха. С някои от тях станахме приятели. Някои от тях дори ще ми липсват. Но това, което ме накара да се чувствам удовлетворен и възнаграден за всичките вложени усилия бяха няколкото думи на нашия мениджър при подаването на молбата ми напускане: “Да знаеш, че винаги ще има място за теб в нашата компания.” Наистина колко малко му трябва на човек да се чувства добре – една добра дума. Дай боже всеки му. А относно пожеланията за 2007 – да сме живи и здрави… останалото все някак ще се нареди.

Отдавна не бях обновявал и Галерията със снимки. Преди малко качих няколко от именния ден на Жорко тази година, както и снимки от почивката ни на морето. Таня изглежда страхотно както винаги. Особено по бански 😀

• Снимки от Гергьовден 2006
• Снимки от лято 2006 в България

От няколко години по един или друг начин си вадя хляба с компютри и Интернет. И въпреки постоянната ми ангажираност с всякакви модели и разновидности, дълги години нямах свой собствен ХУБАВ компютър. Притежавал съм доста стари такива, но истински ХУБАВ – никога… доскоро. Първото ми PC беше 40Mhz-ово 386DX с 20Mb хард диск и 1Mb памет. Монитора – 14 инчов черно бял IBM с 12 инчова видима площ. Макар сега мобилния ми телефон да е в пъти по-мощен от този музеен експонат, за времето си родителите ми се разделиха със доста сериозна сума (кажи-речи за една Лада) да ми го купят. На това PC написах първите си програми (на Turbo Pascal и българският компилатор на TopTeam TopLogo++) и се научих да истисквам абсолютния максимум от хардуера (620Kb свободна памет под ДОС от 640 възможни и Stacker за компресиране на диска). Брат ми пък използваше семейната придобивка да развива своите управленски възможности – разгромяваше противновиковите армии на Dune 2, правеше лупинги със F16 и се бореше с чудовищата на Wolfenstein (оригиналния). А за да мога и аз да се вредя сред мисиите аз пък написах програма да заключва комп-а с парола. Ех времена. Милото PC сдаде багажа след седем изпълени с тежка работа години. По това време вече имаше калкулатори с по-мощни процесори. Следващата ми придобивка беше една сглобена от изпратени ми от приятел части HP Vectra – 133 Mhz-ова машина, която така и не успях да използвам както трябва под Уиндоус и Линукс (първите опити) заради проблем в контролера на дъното. След това за известно време разполагах с един K6-2 на 300 Mhz и цветен монитор пак събран от рециклирани компютри. Но следващата ми работна машина стана един купен втора ръка Pentium III на 800 Mhz. Купих я изгодно от един приятел и след известен ъпгрейд стана доста сносна за времето си работна станция. Това беше и първата ми машина купена със собствени средства и се гордеех много с този факт. На нея написах дипломната си работа в университета и след заминаването ми за Лондон премина в ръцете на брат ми. С радост отбелязвам, че той се е възползвал по-добре от нея (вижте резултатите от работата му тук). Скоро след пристигането в Англия попаднах на една разпродажба на употребяванеи компютри и след кратко пазарене с индиеца продавач станах горд притежател на втора ръка Pentium III 800 Mhz. Почти същата машина като оставената в България. Монитора го намерих на улицата (сериозно) където беше изхърлен като повреден. Оказа се че има изгорял предпазител и след смяната му имах работещо 17-инчово Sony с плосък екран. Машината я кръстих Делчо (от производителя му Dell). Делчо направи повече от две години служба при нас (в допълнение към предишните четири при предния му собственик) и до съвсем скоро си вършеше работата съвсем прилично. Малко след придобиването му се разбра, че на двамата с Таня един компютър не стига. Лъскавите лаптопи по витрините на Tottenham Court Road бяха едно от първите ми впечатления от Лондон, но измина повече от година преди да мога да си позволя собствен. За първи път в живота си си купих ЧИСТО НОВ компютър и то не какъв, а лаптоп. Цената му беше доста висока, но семейния съвет (Таня и моя милост) реши че инвестицията си струва. В интерес на истината аз бях избрал друг модел, но Тана хареса външния изглед на този и след сравнение на характеристиките везните натежаха към него (Извод: жените също разбират от компютри! Не подценявайте техния избор). Аси (както кръстих лаптопа) стана основната ми работен …. и игрален компютър. Да, на него разтоварвах с Unreal 2 въпреки, че между отделните гейм сесии понякога имаше промеждутъци от по три месеца. Повече от година двете PC-та бяха достатъчни за семйството, но наскоро Делчо издъхна съвсем неочаквано и даде признаци на живот едва след сериозна лоботомия и пренареждане на периферията по дъното. Един емейл до Дядо Коледа с обяснения какво добро момче съм бил през годината и ето – подаръкът тази година подрани. За първи път през живота си имам СОБСТВЕН (т.е. наш) ЧИСТО НОВ КОМПЮТЪР. И за първи път – с всичко най- най-, без компромиси, без да да “окастрям” за да стане по-евтин. Нов Core 2 Duo 6600 с 2 GB памет с голям 320 Gb хард диск и … огромен, широкоекранен 22-инчов LCD монитор. Най-сетне след толкова години имам отлична работна и entertaiment машина. Дай боже всекиму подобен “подарък”. Единствения и недостатък е … липсата ми на време. Но човек не може да има всичко, особено по едно и също време, нали?!

Препрочитам написаното дотук и ми става странно – въпреки всичките тези години без собствен свестен компютър все пак съм успял да развия (надявам се) добри професионални умения точно с компютри. Като се замисля, някой от най-добрите специалисти които познавам също дълги години нямаха собствени PC-та. Като че ли предпоставката за развитие не е притежането на компютър, а онзи стремеж за утвърждаване, гладът за нови знания и вечното преследване на Мечтата. И макар новата ни придобивка да ме прави щастлив, благодарностите ми винаги че останат за моите родители и моята първа 386-ица откъде започна всичко.

Та да си довърша темата. Изглежда негативизма ми е взел превес в последния пост и някои приятели са приели твърде буквално бележките ми. Не ми се влиза отново в подробности и затова накратко какво ми хареса и какво не при прибирането в България:

Нещата които не харесах:

• Шофьорите по пътищата: Ако културата на шофиране се счита за мерило за селяния, то с чиста съвест заявявам, че в България няма граждани.
• Угрижените лица на хората: Не е необходимо да си експерт психолог, за да разбереш че в тази държава нещата не са на добре.
• Цените: В България е много скъпо да се живее. Дори и за западняци.
• Чалгата: Може би трябваше да я сложа на първо място. Не става дума само за музиката колкото за културата, която се върти около нея. По-точно лиспата на каквато и да и било култура и налагането на първосигнални послания към аудиторията. Много ми се иска да напиша още по темата ала съм се зарекъл да не псувам в личния си блог.
• Медиите – телевизия и вестници: Медии – такова нещо в България не вирее. Виж ако става дума за черни хроники и жълти клюки, българските претенди за журналисти може и да успеят да се вредят в класациите. Ако някой не знае, медиите се наричат “Четвъртата власт” (след Законодателната, Съдебната и Изпълнителнатата) именно защото осигуряват обществения контрол на предните три. А не защото служат на интересите на някоя от тях и компенсират със зрелища. (Ако не се лъжа Цезар е казал “Дай хляб и зрелища на тълпата и ще я притежаваш.”)
• Политиците: Тяхната [цензурирано] [цензурирано] [цензурирано]. Как досега един не се появи, който да не е корумпиран, със съмнително минало или член на мутренски организации!

Нещата, които ме накараха да се чувствам щастлив от прибирането ни:

• Семейството и приятелите: Разбираш колко са важни едва когато си далече от тях. И макар в съврменния свят никой не е по-далеч от едно телефонно обаждане (разбирай Skype) или електронно писмо, не можеш да прегърнеш близките по Интернет. И наистина бирата без приятелска компания не струва много.
• Трушиите на баба, салатите с домати от двора и печените чушки: Вярвайте ако искате, но предпочитам печените чушки пред кебабчетата. И доматите нямат вкус на пластмаса.
• Книгите на български: За няколкото седмици “изядох” пет-шест броя. Чудесна отмора след многобройните часове в интернет и четенето на професионална литература (на английски), HOWTO-та man документации. Само избягвайте да купувате нещо на издателство Труп (за причините – чети тук и тук).
• Почивката на море и планина: Хубаво е човек да си почине веднъж на две-три години. Поне така се случи с нас. За огромно мое съжаление не успяхме да отидем на планина. В Англия си нямат планини – само разни хълмчета. В Пловдив поне на тепетата можеш да се качиш.
• Слънчевото време: Ако някога минавате през Лондон в един от 90-те слънчеви дни в годината (според статистиката) ще забележите как сума ти хора за се проснали на пейките и полянките с навити крачоли и ръкави. И току виж сте започнали да си променяте мнението за българските жеги.
• Сватбата на брат ми: Да не остане по-назад от мен и моето братле се бракува. Да са ми живи и здрави със съпругата му. С нетърпение чакам племенници 😀

Ха дано при следващото прибиране втория списък да е далеч по-дълъг от първия!

Между другото Таня и Жорко се наложи да се приберат пак в България миналата седмица. Така че цяла седмица сега със съквартиранта ще караме на пици и пържоли (кой каквото може да готви). Ако ми остане време може и да си почовъркам новата придобивка – чисто новичкия компютър. Ако остане време…