Жената показва снимка на съпруга си: “Виждаш ли го този на снимката? Третия отляво на втория ред? В пет часа отиваш и го взимаш от градината, че днес съм до късно на работа.”

Доста работа падна този месец. А уж е отпускарски. Е за такива като нас с Таня, които си изкараха отпуската през Май това сигурно не важи. Пък и аз явно се престарах да свърша повече неща на работното място докато колегите ги няма. Та хич не е за учудване че получих напомняне като в цитата по-горе. За сметка на това имах “удоволствието” да обучавам нов колега, да преживея кошмара на дефектна RAM на служебния компютър (“онзи ден всичко си работеше, вчера забиваше, днес – пак работи… чудно нещо”), плюс купчина проблеми с техника, която отдавна е надживяла производителя си. Да се занимаваш с всякакъв хардуер и софтуер отпреди двайсет години та до неща дето ще се видят в каталога догодина определено си има своите очарования, ала понякога ме оставя да се почесвам по главата дори когато не ме сърби. Случи ми се дори да изпадна до положението “абе така и така не работи, я да видя какво ще стане ако натисна ей това копче тука.” Интересното е че след неколкодневни експерименти току някой от колегите ме набеди за “експерт” и после ха иди да доказваш че нямаш сестра.

Жорката малко ни изтормози покрай неговите последни покарващи зъби – то не беше мрънкане, събуждане през два часа, отказ да се храни и висока температура… Бях чувал че периода е тежък, ала не подозирах че това важи и за родителите. Да си призная честно повечето зор през нощта го отнесе Таня, че аз добера ли се веднъж до възглавницата трябва с топ да ме събуждат.

Та общо взето докато се озърнем с моят половинка покрай работата и заниманията с детето … и месеца се изтърколил. Тази година лятна отпуска за нас няма да има. Живот и здраве ще наваксваме догодина. Дотогава ще ни греят снимките от предишното лято.

Веднъж питали шеговито един англичанин кога всъщност е лятото в Англия. С присъщата си невъзмутимост той им отговорил “Ако не се лъжа, миналата година беше в сряда”. Шеговито или не, тази година лятото в Лондон е наистина предимно … отсъстващо. То бива дъжд всеки ден, ама и температури към десет-петнадесет градуса… В същото време в българско се пържат в собствен сос. Няма ли начин да трампим малко дъжд за поне седмица слънце?

От днес Жорко си има братовчедка. Казва се Габриела. Да ни е жива и здрава и да слуша мама и татко. Пък те самите да свикват да не спят. Казва, че първите двайсет години било най-трудното. После се свиквало. Ще поживеем, ще видим.

Този постинг на Делян (“Сватбите са като погребение”) ме провокира да отговоря подобаващо на въпроса зададен между редовете: “За отписване ли са женените мъже?”. Ако ми бяха задали този въпрос преди (чакаи да сметна) четири години, отговорът ми най-вероятно щеше да е “Категорично да”. Сега на същия въпрос бих отговорил “Съвсем не”. Разликата се дължи … на това че се ожених 🙂 Когато предложих да се оженим на Таня, тя с естественото си чувство за хумор ми разказа следното: “Жените непрекъснато се опитват да променят съпрузите си. След двайсет години съвместен живот един ден се обръщат към тях и казват “Ти не си мъжът за когото се омъжих.” Мда… не могя да отрека, че не съм бил предупреден. Както и да е, бидейки мъдър (или твърде глупав – все още не са изминали двайсет години, за да се разбере кое от двете) все пак успях да я убедя да сключим брак. Нещо да се е променило оттогава? Ами нека да помисля:
– Вече не ходя по дискотеки петък и събота вечер
– Не излизам на кафе с приятели през седмичните следобеди
– Не разполагам със свободни джобни пари (ако ми потрябват се обръщам към половинката, която винаги има някакви пари в брой)
– Явно вследствие от предишните три пункта, вече не се занимавам с жени (освен със собствената)
– Нямам време да чета книги освен ако не са свързани с работата ми
– Вечер не мога да си стоя на компютъра до когато си искам
– Ако съм си вкъщи не мога да отлагам чистенето за следващия път
Като че ли няма големи разлики, как мислите 🙂

Шегата настрана самият брак всъщност не променя хората – струва ми се че единствено се променя само тяхното отношение към него. Някои мъже го приемат като забрана на ергенските удоволствия. Или като наложени нови ограничения от семейната половинка (“Малко ми беше казармата, та сега цял живот пак ще ме комадват!”) Но надали подписът под брачното свидетелство може да спре някой младоженец решил се да продължи по старому. Според мен важното в брака е обещанието между двамата ангажирани. Обещанието да бъдат един до друг не само в момените на радост, но и на трудности, във времена на оскъдица и във времена на триумфи; да се подкрепят и съветват за успеят да постигнат повече заедно, отколкто биха успели самостоятелно. Бракът всъщност е едно посвещение към най-добрия приятел – твоят съпруг или съпруга. И както всяко приятелство това се развива, променя се и уляга заедно с хората. Но както и при изборът на приятелите, всеки във тази връзка е обвързан толкова, колкото самия е решен да бъде. Никой не може да задължи друг да му бъде приятел, камо ли в семейня в семейният живот. Това че хората се променят след сватбата (или по-скоро след решението да заживеят заедно) се дължи на разумния избор който са направили – изборът да се променят. Не можем да съдим другите за избора както не бихма искали те да ни съдят за нашия. Точно заради тази причина Делян провокира моята реакция – сватбата и семейния живот са избор на всеки от нашите приятели и ако ние ги “отписваме” само защото вече си имат половинка… дали въобще си е струвало тези хора да ни считат за приятели. Приятели ли са тези, които те ограничават в твоя собствен избор?!

Спомням си как се почувствах когато един много близък мой приятел ми съобщи че ще се жени. “Един приятел по-малко” беше първата ми мисъл. И доста време след това се чувствах сякаш жена му го беше откраднала от мен. Добре че този етап отмина. Сега поглеждам назад и си мисля че реакцията е типична проява на ревност, само дето ми беше малко трудно да си го призная в началото. Всъщност се оказа че спечелих още един приятел в лицето на съпругата му а вярвам че и те двамата чувстват същото.

За финал ще разкрия една една малка тайна – в действителост не самият брак променя хората. Те се променят когато… се появят децата. Но затова – друг път.