Днес бях късна смяна – от 11:00 до 20:00. Имам си проект по който да работа, клиентите са доволно досега и си мислех, че до края на смяната ще си изкарам леко и спокойно. Но уви – към 16:30, когато останалите вече си пишеха timesheet-овете изкочи една спешна заявка за оптична връзка. И се наложи да я правя сам, защото бях с един новак който още не познаваше сградата. Мда… пак спасихме Компанията. Добре поне, че наскоро купиха нови лазерни тестери, с които може и един човек да тества оптиката – слагаш на единия край на автоматичен режим и проследяваш сигнала до края. Администратора на Циско-то с нетърпение ме чакаше да довърша и да почне конфигурирането. Само че така и не разбрах как ще конфигурира без другия админ да свърже отсрещната страна 🙂 Но това не е мой проблем. Все още 😉

На прибиране Таня се обади да купя хляб от супермаркета. Никак не обичам да пазарувам, но няма да стоим гладни я. А вкъщи както винаги моята Таничка ме посрещна на вратата. Сега използвам няколкото минутки преди вечеря да драсна някой ред в блога и да хвърля един поглед на любимите сайтове. А после ако остане малко време може да прегледам пак книгите за Python.

Мда – един напълно обикновен работен ден.

Хайде, отивам да вечерям. Приятен апетит и лека нощ 🙂

Вчера прочетох това от блога на Григор. Замислих се над моята причина да пусна блог. Популярност? Хм, колкото и нескромно да звучи, мисля че достатъчно хора ме познават. А и не държа на количеството на познанствата, по-скоро на качеството им. Самоизява? Не си падам особено по евтините реклами и комплексите в Биг Брадър (в UK ги има предостатъчно и то доста преди бъларското предаване). Мода? Най-мразя израза “сега това е по модата” когато пазарувам. Начин за търсене на сродни души? Виж, това е по-близо до истината. Не можеш да търсиш сродни души, ако първо не разкриеш своята. Търсене на път към себе си? И това не е далеч към истината, макар че ако беше съвсем вярно надали ще тръгна да го правя публично (виж бележката за Биг Брадър). Може би в края на краищата има по малко от всичко. Но всъщност истинската причина е … носталгията. Радикалната смяна на дома, обстановката, загубата на семействата и приятелите – всичко това, което е част от мен и което се изтръгна със заминаването от България…. Тази липса, която не може да бъде компенсирана от по-високия стандарт и по-доброто заплащане… Връзките, които дълги години са ме държали и помагали да израствам… Това ме накара да потърся по-добър начин за комуникация от обикновения емейл и телефонни разговори. Ровенията ми в Интернет ми разкриха колко много други хора вече използват киберпространството като място за срещи с прятелите, но не само с по няколкото реда по ICQ-то, а с истински, искрени чувства и откровения. Идеята ме грабна и … се роди моя блог. Искаше ми се да кажа “нашия с Таня” обаче тя все още предпочита емейлите. Но никога не е късно и тя да се присъедини към блог-арите 🙂
Единственото, което не успявам до момента да създам е диалога. Блог-ът е повече като монолог, като вестник с тотална еднолична цензура, но моята идея беше да създам място, с което да споделям с хората по начина, по които го правихме наживо. Все още не се получава. Не знам дали и занапред ще се получи. Остава само да се надявам.
До скоро.

“Приятелят е този,
с когото можеш да споделиш всичко,
да излееш цялото си сърце,
с плявата и зърното,
знаейки че неговата нежната ръка ще го приеме,
ще запази каквото заслужава да бъде запазено,
и ще изхвърли останалото.”

Dinah Mulock

Ако съм това което съм сега, то това е само защото съм имал щастието да попадна на добри хора. И да имам чудесни родители, разбира се. Но докато родители и родина не се избират, то след определена възраст (някъде към пубертета) осъзнах, че оттам нататък няма вечно да бъда заобиколен от едни и същи приятели, че много от пътищата се разделят и много връзки се загубват. Тогава си казвах “въпреки всичко, истинските приятели си остават” … но реалността по-късно показа, че и това не е съвсем така. Тогава много се чудех как въобще е възможно да създам същите дълбоки и искрени приятелства, каквито имахме в детството си с децата от махалата и училище. Постъпването ми в техникума беше преломен момент в живота – приятелите от техникума са сред най-близките ми и скъпи хора. Същото се случи и години по-късно с приятелствата от университета. Пишейки за тях си спомням за безбройните следобеди когато скитахме из града и споделяхме мечтите и болките си. Иска ми се да пиша за всичките тези разговори, за хилядите малки случки, скрепящи ежедневията ни тогава. Иска ми се да кажа колко са ми скъпи…. колко много ми липсват…. Изглежда очилата ми правят номера и се замъгляват… Иска ми се някой ден (дай боже да е скоро) да се видим отново, да се прегърнем и да успея да им кажа всички тези неща, които винаги съм си мислел, че се подразбират. Дори не знам как да облека в думи всички тези чувства стягащи гърлото сега. Можи би няма смисъл и да опитвам. Няма и да го правя…
Очилата пак се замъглиха…

Преди малко научих нещо много хубаво, ама наистина МНОГО ХУБАВО – Желян и Пепито ще стават родители. Не се сдържах да го напиша в блог-а. Дано не ми се сърдят, че го обявявам преди те самите да са казали на други. Пожелавам им…. ех, само хубави неща 🙂 Да си ни живи и здрави… и тримата 😀

Последния уикенд почивах и двата дни. Толкова е хубаво човек да има ДВА почивни дни. През последната една година (ако не броим първите три месеца) почти всяка събота (а понякога и в неделя) работех. Таня много се ядосва, защото дори в неделя, когато се предполага, че трябва да се видим и да си обърнем повече внимание един на друг, аз обикновено прекарвам сутринта в разговори с родителите, а следобед засядам на лаптопа до вечерта. Признавам си, че това е единственото време, което съм си в моя свят, моето малко лично местенце в Матрицата, където правя каквото ми харесва и както ми харесва. Сигурно е много егоистично спрямо Таничка 🙁 А преди време се смеех, когато и разказвах, как жената на един приятел казваше “Откакто се оженихме, разбрах колко добре изглежда мъжът ми … в гръб”. Този приятел беше програмист. Явно ще трябва да се науча да споделям повече от времето си с нея.
Иначе уикенда беше интересен – в събота оправях един broadband (след като преди го бях развалил) и се видях с приятелите от първата ми работа в Лондон. Павката и Владо заслужават да им отделя специално място в блога, особено за възрожденско-хумористичните стихчета на Павката (познат още като Мистър България – Лондон 2004, четвърто място според журито и първо – според публиката) . А в неделя … в неделя разговарях по цял ден (за справка – виж предния пост). Освен това откирх, че най-сетне момчетата от acpi.sf.net са свършили чудесна работа и вече мога да следя статуса на “умната” батерия (smart battery) по Линукс. Това май беше последната спънка, спираща ме да мигрирам изцяло лаптоп-а под Линукс. Но и това заслужава отделна история в блога. Но не сега – уморен съм. 🙁 Таня също.

Само да вмъкна, че заради грешка в настройките и заради ъпгрейда на блог софтуера, временно нямаше възможност за писане на коментари. Вече грешката е поправена, за съжаления има промяна и в линковете към някои от постингите. Ако някои е слагал линк – нека да го обнови. Освен това Таня качи и снимките от Gurnsey в Галерията. За любопитните – вижте тук. Особено се харесвам на тази снимка 🙂