Българска му работа

Такаа… С малко закъснение от месец-два да си изпълня обещанието и да разкажа какво прави впечатление на прибиращите се от гурбет в България. Първото впечатление започва още на летището. От небето над Лондон се виждат хилядите светлини на града, преградията и околните населени места свързани от блестящите нишки на оживените и добре осветлени магистрали. Над София – само тук там се мяркат мъждукащи гроздове и току се видят светлините от фаровете на преминаващ автомобил. Наум си казваш “Хм, рано е още да си съставиш мнение, нали?!” Обработката на документите е бавна като на всяко летище, но това което очебийно се забелязва са колчките за багажа. Или по-скоро тяхната крещяща липса. Недай си боже да си с повечко багаж и малко дете. След прегръдките, усмивките и някоя едва прикрита развълнувана сълза от посрещачите се мяташ на автомобила и потегляш по пътя към Пловдив. Магистралата е що-годе добра, стига шофьора да не се престарава в радостта си да те прибере по-бързо вкъщи. Самоубийственото каране е едно нещата което силно фрапират. Особено при пътуване към и от Черноморието. Така и не разбрах какъв е смисъла да ни изпреварват със 180 км/час при наближаващ тежкотоварен и също толкова бързащ ТИР в отсрещното платно. Особено напористи са тези с номера започващи със “С”. Да ме прощават софиянци, ала не мисля че живота си струва риска за петте спечелени минути. При пристигането в града (или селото) започват да се появява дежа-вю. Постепенно започва да се привиква, че има дупки по асфалта. Дори и тези, които помниш още откакто си заминал преди няколко години. Петнайсет годишния Фолксваген на съседа ти се струва като музейна реликва, въпреки че винаги преди това е била мерило за висок стандарт, на фона на разбитата, но все още в движение Жигула (или Опел Корса в моя случай) на родителите. Първия поглед към блока в който си живял толкова години в сигурност и семейна топлота те изпълва със сериозни съмнения относно издържливостта му на по-сериозен дъжд и вятър. Първите дни са най-тежки. Откриваш че хората смятат за нормално да работят със заплата по-малка от сметката за парното. И че разговорите по телефона са в пъти по-скъпи дори и за твоя стандарт. Едва ли не излиза, че е по-добре да си плащаш роуминга до Англия отколкото да си купиш предплатена карта. И това без да броим цената на телефона. Обаче кой знае защо всички в Българско имат последни модели телефони с видеокамери, MP3 плеъри и възможности за 3G въпреки че операторите още не поддържат стандарта (доколото разбрах това вече се е променило). Ала всичко изброено дотук не сащисва толкова дългогодишния гурбетчия както следния парадокс – всички около теб се оплакват колко малко заплати получават, ала в същото време никога не отказват да излязат на кафе (бира, ракийка и т.н.) и да прекарат няколко часа в които се оплакват повече. За човек, които е зарязал смейство, приятели и родина, за да излезе в чужбина и да работи е напълно нормално ако ти трябват повече средства да направиш нещо като да си намериш втора работа, да бачкаш извънредно, да не спиш и ядеш докато не си постигнеш целта. Това постоянно оплакване в повечето в България и вечно угрижените лица правят наистина силно впечатление. Вярно, като се замислиш всеки си е с проблемите и не бива да съдиш другите заради техния избор, но… хайде де. Ако твърдиш че навън е по-лесно защо не се престрашиш и се пробваш? Коментарите тип “Виж как си се оправил там на Запад…” само предизвикват зле прикрито раздразнение. Лесно е да се съди по крайния резултат. Къртовския труд и безсънните нощи не се забелязват лесно – само ти си знаеш какво ти е струвало докато “се оправиш”. Всъщност тормоза е оставил издайнически следи – едва доловимите бръчици по лицето, вече не толкова гъстата коса, заформящото се коремче… Времето не прощава и точно затова затова става и най-ценната валута за всеки прибиращ се в България. Всяка минута, даже секунда става по-скъпа от припечелените пари. Парите пак ще се печелят, но времето си отлита безвъзвратно и не се знае кога ще е следващата среща с близките и приятелите. Колкото и да ни променя живота, точно тези моменти са нашата малка победа, наградата за всичките претърпени лишения. И това последното не важи само за гурбетчиите…

5 thoughts on “Българска му работа

  1. Мда. Какво да кажа повече… очаквай включване от тези, които “само се оплакват” :). И не очаквай включванията да са приятни. От опит ти го казвам… 🙂

  2. М да малко цитат “Приятелите са за тормоз”, а познатите????
    Очаквам коментар.

  3. @Дончо: Е, опитвам се да не бъда чак толкъв песимист. Все пак положението в БГ не е от най-розовото и въпреки големите надежди идващи с приемането ни в EU не очаквам скоро да се променят към по-добрео. Поне не бързо. Но това вече е друга тема.

  4. @Toche: Тошенце, гузен негонен бяга 🙂 Просто споделих впечатление. Всъщност си е по-скоро обобщение на разговори с хора, изпитали същото. Ако не вярваш пробвай следното – замисли се последните десетина разговора, които си провел с приятели и ще откриеш как в повечето време или сте обсъждали проблеми или сте търсили услуга един от друг. Може би това е заради възрастта и семействата или пък защото в такива времена живеем. Но си е факт. Много тъжен при това.

  5. Pingback: Toshe and Tanya's blog

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *