Уважаеми другари и другарки, скъпи комсомолци и пионери,

Както всеки примерен труженик в нашия кооператив и аз ще направя моя отчет за изминалата ‘илядо деветстотин…. хм… т.е. 2004 година. Както ще видите тя отново бе рекордна по постигнатите добиви и отново преизпълнихме петилетния план за три години. Ако се питате какво с през останалите две години – ще преизпълним обещанията от предишната петилетка.

А сега, другарки и другари ето и годишния ми отчет по месеци.

Януари започна обещаващо с хубаво младежко събиране (някой англофили го наричат “парти”), много приятели и съпартиици и още повече снимков материал. Дядо Мраз пак пропусна да доведе Снежанка, а Таня празнуваше сама в капиталистическа Англия. Единственото ми утешение беше моята вече готова виза, чакаща заветния Атанасовден (18-и Януари), за да влезе в употреба. Спазвайки яташките навици и партизанското хладнокръвие до последно само няколко човека знаеха за моето заминаване. Последните дни все пак моето инкогнито беше разкрито и всички другари от близкото и далечно минало се стекоха за последни срещи преди дългото изгнание. В титанични битки с халбите бира и пържените картофки в любимата Пожарна в Пловдив сред минаващите на прибежки комсомолки (конспиративно наричани “сервитьорки”) заедно с дружината празнувахме за миналите победи и бъдещите петилетки. Три дни и три нощи едва стигнаха, за да да се видя с всичките бойни другари (и другарки) . Трудно беше, братя, трудно е човек да остави толкова много спомени, семейство, приятелства, една изградена почти от нулата Академия, току-що получена инженерна диплома и асистентско място в университета, да зареже топлото и сигурно убежище на Социализма и да тръгне към неизвестния Загниващ Капитализъм. Но трябваше, другари, трябваше да замина, за да нося просветата на Светлото Бъдеще на угнетеният и подтиснат пролетариат в далечната Англия. Не можех да остана безучастен към мъките и страданията на хилядите съпартийци подтиснати от безсърдечната монархия. Още повече, че една от тези угнетени души беше моята Таничка. И не вярвайте, другари, на долните твърдения от рода на “След жена не се тръгва”, с които чужди агенти тровят нашата младеж.

На 18 Януари 2004 с полет на родната Bulgari@ir (виждате ли , другари, как подмолното влияние на чуждите агентури променя дори буквите на родната ни азбука!!!) – “отломка нищожна на компания-мъченик” към 12 ч. по Гринуич успешно се приземих на английска земя. Посрещнаха ме моята Таничка и заслужилия много трудови отличия (особено в областта на проектирането на лазерни установки и на самоличното ликвидиране на алкохолни запаси) бригадир, познат под партизанското име “бат Емо”. Благодарение на самоотвержените му усилия двамата с Таня имахме покрив на главата си, който щеше да бъде нашия главен щаб за следващите два месеца. Втората половина на Януари премина главно в опознаването на вражеските територии и срещи лице в лице с радетели на капиталистическия строй. Жертвите бяха предимно от наша страна.

Февруари беше продължение на започналите военни действия от Януари. В сраженията с дегизираните като банкови чиновници и социални работници слуги на капитализма с Таня продължихме да понасяме сериозни загуби, особено финасови. Все пак закалката и бойния дух си казаха думата и Таня успя да се внедри в една подземна организация с съвсем очевидното име “Subway” , които извършваха своята конспиративна дейност под прикрието на компания за продажба на свежи бързи закуски. Междувременно моите усилия да проникна в банковата система и да придобия официална самоличност като “Миста Букоф” непрестанно удряха на камък. За съжаление без банкова сметка в тази враждебна територия мисията на всеки агент е обречена и затова започнах Голямата Телефонна Битка. Битката се водеше с Англичанската Телфонна Компания, която подозрително напомняше по структура, бюрокрация и даже по име на нашата мила Родна Телефонна Компания. Така е, другари – подлите капиталисти не се скъпят пред нищо да откраднат от нашите светли идеи и да експлоатират чрез тях работния пролетарий. Проблемът беше, че нямало свободни телефонни линии до нашата щаб квартира. Затова трябвало да копаят улицата за да прокарат нови. Дефицит, другарки и другари, дефицит и ограничаване на свободата на словото – до там води капитализма. След 40 дневни ежедневни атаки Компанията се предаде и капитулира пред нашите искания и дойде заветния ден в който най-сетне се сдобихме с дългомечтания телефон. Заедно с него пристигна и още по-очакваната Сметка, т.нар. “bill”, който безкомпромисно доказваше на всеки моята самоличност и текущ адрес и която беше входния билет за първата ми банкова сметка (или по тукашному – “bank account”). Междувременно още не успявах да се внедря напълно в капиталистическия строй – не можех да си намеря работа. Така е тука, другари – всеки сам си търси работа, не е като вкъщи , където Партията-майка се грижи всички да сме нахранени, облечени, здрави и примерни граждани (да ме прощават селяните, но и аз съм от село). Оказа се също така, че подли диверсанти са се настанили в нашата щаб квартира и са инсталирали бръмбари навсякъде из къщата. Всъщност не бяха бръмбари а хлебарки, но принципна разлика няма. Но диверсиите не свършиха с това – единия от конспираторите в щаба с псевдонима Чичко Тревичко редовно се прибираше рано сутрин, създаваше облачна атмосфера и смяташе за свое задължение да събуди трудовите хора в 5 часа сутринта с организирането на рали с радиоуправляеми автомобилчета във ваната. Развала, другари, и деградация на личността носи капитализма. Но войнът се калява в битките и ние с Таня стоически издържахме на нападките срещу нашите морални устои.
Краят на февруари донесе полъха на пролетта и нова надежда, когато най-сетне успях да се класирам сред първите в съревнованията за длъжността Главен Графитачия в друга подземна организация.

Март беше месец на проучването на врага отвътре и плахи контакти с пролетариата от чужди държави. Другари, не само нашите съпартийци са угнетените и подтиснатите в тази Страна на Капитала – много наши братя и сестри от братските африкански държави също носят хомота на низвергнатите. Благодарение на множеството разговори с тях установих сърдечни контакти и се убедих за пореден път в мъдростта на нашите вождове – “Пролетарии от всички страни, съединявайте се.” Март донесе също и положителна промяна в нашата щаб квартира – сменихме я с нова, по-широка и по-близка до главните щабове на противника. Сега можехме да правим близки проучвания без да бъдем смущавани от буболечки. Нашите нови съ-конспиратори също се оказа на висота, но по тяхна молба няма да споменавам детайли, за да не разруша прикритието им. Благодарение на тях успях да се внедря и сред голяма организация подкрепяща и разпространяваща капиталистическите идеи из целия свят. Така, другари, попаднах точно в сърцето на загниващия капитализъм . Вярно, че междувременно се налагаше да продължа нощните бдения в другата подземна организация, докато през деня практикувах уменията на свързочник, но мисията искаше жертви. Този месец те пак бяха от наша страна.

Април започна с първоаприлско съобщение от непознат наш агент за тайна явка. Макар и изненадан от мистериозността на съобщението, все пак се явих на явката и се запознах с агента. Той се оказа чудесен момък, отлично екипиран за секретната мисия към която ми предложи да се присъединя. Тя се проведе три седмици по-късно на малък Остров в Ламанша (който тукашните капиталисти наричат Англииския Канал!) с цел да се окупира информационния обмен на един едър капиталист.

През Май беше първия опит за окупация, който се оказа успешен, врага поддаваше лесно и заредени с енергия и желание за нови битки ние се върнахме обратно в щаб квартирите ни в Града на Капитала, за да се преместим за Окончателната Офанзива. С Таня ни беше мъчно да оставим нашите скъпи съ-конспиратори, но … войната иска жертви. И този месец те бяха от наша страна.

Юни ни посрещна на Острова, където подлия враг хитро ни беше подмамил. След като наивно попаднахме в негова територия врагът обсеби нашите ресурси и започна бурна експлоатация. Особено зле тръгнаха нещата, когато нашия другар под кодовото име Мистър Джей се наложи да се върне в Града на Капитала. Хищния капиталист не се поколеба да ни стисне в юмрук и да изиска да направим най-бездарното, кичозно и претрупано Интернет творение, на което нашите чисти социалистически съзнания можеха да сътворят. Подложен на непрестанния психически тормоз, сломен от мощта на собствената си безпомощност и изправен пред алтернативата да творя кич вместо красиви и нежни произведения на изкуството с Таня взехме нелекото решение да се върнем в Града на Капитала. Мистър Джей, макар и не пряк участник в последните действия, ни подкрепи изцяло още повече, че неговата сътрудничка и половинка в живота пристигна, за да му помогне в неравната борба. Благодарение на огромната помощ на агентка от съветските служби, позната под псевдонима Вера, успяхме да се измъкнем от Острова макар и с цената големи загуби. Този път жертви имаше и от двете страни.

Юли ни посрещна в старата щаб квартира (но не онази с хлебарките), където старите съ-конспиратори ни посрещнаха сърдечно. Отново благодарение на солидарната им помощ се върнах в Голямата Компания, където продължих да развивам своите възможности като свързочник. Междувременно с Таня решихме да осъществим едно наше намерение, родило се сред снеговете на милата Родина и което не само, че остана непокътнато от многобройните битки и сражения, а дори укрепна и затвърди. Решихме да сключим брак. И като истински партийци и родолюбци решихме да се бракуваме в Българското Посолство. В случая жертви нямаше ако не броим хилядите плачещи девойки, губещи перспективен комсомолец и партиец като моя милост.

Август започна със следващата голяма Битка с Лекарите. Според законите на милата Родина всички кандидат младоженци трябва да си направят медицински тестове за васерман и СПИН, но според тукашния строй тези тестове се правят анонимно, да не би хищните застрахователни и разни други агенции да докопат информацията и да я използват срещу пациентите. Алчност и безсърдечие, другарки и другари, до това води капитализма. Но ние с Таня твърдо отстоявахме своите позиции. След официално подписани документи от Посолството (автор на единия от които бях аз самия) към Медицинската Служба и с цената на нерви, сълзи и изгубено време и пари на пролетариата най-сетне желаните лекарски документи бяха заверени и успешно предадени в Посолството.

И така на 9-ти Септември 2004 в 16:00 по Гринуич тайните български агенти в Англия, познати под псевдонимите Тоше и Таня сключиха брак. Така, другари, на тази светла за всички дата се случи едно от най-хубавите събития в живота ми. Оттук нататък ще мога с чиста съвест да казвам “А едно време, преди девети ….. а пък след девети какво стана…..”! Останалата част от месеца премина главно в овладяване на капитали. За да се бориш с врага трябва да познаваш оръжията му.

През Октомври се сдобих с ново високотехнологично средство за борба срещу врага – Портативна Електронно-Изчислителна Машина (ПЕИМ), или по тукашному – лаптоп. Да ви призная, другари и другарки, мислех, че сме сами в борбата срещу Класовия Враг, но се оказа че другарите от братската Китайска страна, както и приятелите от Сингапур и Тайван вече отдавна са постигнали забележителни успехи. На почти всичкито електронно оборудване е написано “Made in China” върху стикери поразително приличащи на родните “Сделано в России”. Така че не сме сами, другари, победата на обединения Пролетариат е близо.

Ноември мина без особени събития. Продължавам да разучавам системите, които Капитализма използва, за да експлоатира работническата класа.

Декември премина главно под знака на Коледните Намаления. Това е една хитро измислена система за изцеждане кръвтта и потта от работническия пролетариат. Използват се най-подли методи от типа “Купете сега, плащайте след шест месеца” с която се заробват мечтаещите да зарадват своите семейства работници. Особено умело изсмукват финансовите средства банките с помощта на т.нар “кредитни карти” за които плащаш (почти) всеки път когато внасяш или теглиш пари. Парите са източник на злото, другари! Те погубват човешкото в човека и са отрочета на Капитала. Затова нашата мила Родина използваше купони и някои ден в Светлото бъдеще на Комунизма парите няма повече да бъдат фактор, спиращ развитието на Човечеството.

В Страната на Капитала нямат уважение към дядо Мраз и Снежанка. Тук почитат Санта Клаус и го свързват най-вече с коледния “shopping” (няма много общо с нашенските шопи) и препиването в баровете. Нямат си реч на министър-председателя на Партията в полунощ на Нова Година, нямат си “Многая лета” и Дунавско хоро. Нищо от светлите и скъпи на сърцето социалистически ценности не се тачат и уважават. Загниваща държава, другари, загнива и младежта и цвета на нацията. Но благодарение на самоотвержените усилия на съвременната социалистическа младеж, прииждаща на вълни към тази Страна на Капитала ще възродим идеала за Светлото бъдеще и скоро Комунистическата идея ще възтържествува над останките от съвременното робовладетелство на Капитализма.

Рапорт даден.