Тече си времето и хич не пита дали си успял да свършиш каквото си намислил. Преди години имах една тетрадка (за съжаление вече изгубена) в която всеки приятел драскаше по нещо. Едно момиче тогава написа “Животът е това, което ни се случва, докато си правим планове за бъдещето”. Чак ми е тъжно като се замисля колко истина има в тези думи.
Макар да измина повече от месец откакто с Таня и Жорко си бяхме в България за първи път от почти три години, впечатленията ми са все още ярки в паметта. Хубаво беше да вървя по Главната и да си спомням вечерните разходки покрай магазините и парка, висенето по кафенетата с приятелите или колежките… ех… спомени. Главната улица в Пловдив не се е променила много от тогавашните ми спомени. В смисъл промени има, но не толкова големи, както може би очаквах. Белите мраморни плочки са сменени и много от сградите са ремонтирани, но кафенетата и настроението на разхождащите се е същото. Същинските промени явно не бяха в града и обстановката, а в нас самите. Времето и растоянията влияят на силно на връзките с приятелите и близките хора, но някак си промяната вътре в няшите собствени възприятия не е толкова забележима… докато не се върнеш обратно. Няма да крия – колкото и да се радвах че съм се върнал, толкова и по-ясно ми стана защо всеки път завръщането ще става по-трудно. Бях чувал от други българи в чужбина, че след всяка екскурзия в родината намират все по-малко причини да се връщат, ала винаги в такъв момент се досещах за Алековата история “Пази боже сляпо да прогледа”. И сериозно го мислех… докато не се видях самият аз от “другата страна”.
Странно, докато по-голямата част от живота си живях в България не ми е правило особено впечатление дребни неща като паркирането по тротоарите, или грубото отношение между хората, липсата на кшчета за боклук или пък откровените лъжи на разни политици. Някак си бях свикнал с тях и ги приемах като нещо приемливо, ако не и нормално. Но явно са достатъчни няколко години извън тази обстановка, за да се променят критериите за “нормалност”. Съответно при завръщането ни с Таня автоматично очаквахме нашите новопридобити критерии да бъдат приложими в старата обстановка. Сигурно сме изглеждали странно в очите на доста приятели и няма да с изненадам ако са ни лепнали някое “абе виж ги как се надуват тия, все едно не знаят откъде са тръгнали”. Ако преди подобно изявление би ме обидило, сега просто ще се усмихна и ще си кажа наум “Блажени са невежите…” и бих им завидял. Честно! Понякога познанието може да бъде бреме. понякога се чудя дали не бях по-добре когато един колега, понастоящем наш кум, казваше “Ех, Тодоре, Тодоре, до кога ще мислиш че всичко дето лети се яде” (© Емо).
Пак се разфилософствувах. Другия път ще бъда по-конкретен каво точно ме впечатли в нашето прибиране до България.
ФЪШКИЯ
Навсякъде по света хората са, кажи-речи, едни и същи-твърдят мои познати, които рядко се застояват на едно място. По принцип съм съгласна с тях. И все пак никъде не съм се наслушала на толкова красиви думи, изговорени с автентичен, жизнерадостен патос, както в Америка (Fantastic! Wonderful! Beautiful!), и съответно на толкова грозни думи, изговорени с огромно, нескрито отвръщение, както при бившите си земляци – югославяните. Колкото до вторите, при тях, изглежда, наистина няма разлики – и хървати, и сърби, и босненци са все един дол дренки (олееее винаги съм си мислела, че се пише един долу дренки*). Или по-точно многото грозни думи при тях са сведени до една-единствена: фъшкия. Моите земляци не се интересуват много от богатството на речника си. Стиснати хора, стиснат език…. Когато те са измислили минимализма в литературата, светът не е подозирал, че един прекрасен ден ще се роди човек с името Реймънд Карвър.
Никъде на друго място не съм виждала толкова интимничене със света, както у дома. Сякаш земляците ми са „на ти” с целия свят. С една дума, те са родени космополити.
Не ми е трудно да си представя някой въобръжаем разговор между представителите на родната интелигенция в някое загребско, белградско или съраевско кафене.
– Гледа ли новия филм на Олтман?
– Да, бе. Фъшкия!
– Видя ли новия роман на Рушди?
– Ууу, фъшкия! Всеки нов роман му е все по-лош.
– А ходи ли да гледаш новата пиеса на Петрович?
– Че защо ми е?! Знаеш, че отдавна съм отказал да си губя времето с родните фъшкии.
– А ходи ли на „Титаник”?
– Е, знаеш, че не обичам тези тъпи американски фъшкии,
Благодарение на космополитната си ориентация моите земляци твърдят убедено, че Холандия пропада (земя, която всеки миг може да се окаже под водата), че Швейцария е дупка от ементал, т.е. кръгла нула (държава, която не е измислила нищо друго освен да върти чуждите пари в банките си), че французите вирят носовете си до небесата (сигурно защото не могат да понесат вонята от собствените си сирена), че ако не са Томас Ман и БМВ-то, германците изобщо няма защо да се споменават, което всъщност важи с пълна сила за италианците. Защото ако италианците все още съществуват, то е само благодарение на тортелините и тенорите им, макар някой от тях да са слепи. Тенорите естествено.
Глобалният поглед на земляците ми съвсем не се дължи на това, че пътуват много. Даже напротив. Благодарение на твърдоглавото си упорство да не помръдват от мястото си те векове наред са успявали, а вероятно и занапред ще успяват да нагласят нещата така, че светът сам „да им дойде на крака”: в качеството си на завоевател, колонизатор, авантюрист, турист или на преговарящ при постигането на различни мирни споразумения…. Да, а в същото това време нашите хора киснат по пейките пред къщичките си, блеят в празното, облъкатени на первазите на прозорците си, посрещат и изпращат корабите по пристанищата, киснат от сутрин до здрач в кафенетата, докато гледат как преминава светът. Да, кибичат, одумват и въртят броеницата, а край тях преминава светът.
Ако някой мисли, че на земляците ми им е много лесно, той дълбоко се лъже. Защото за съжаление те нямат само мания за величие. Ооо, де да беше така! Проблемът е в това, че покрай нея те имат и силно развита склонност към самосъжаление. Земляците ми, с други думи, винаги държат да са жертви. Те така и се чувстват в карайна сметка. Защото са се родили като жертви на ниските страсти на блудните си родители, като жертва на географията (ако не бяха попаднали в тая дълбока европейска провинция, сега най-малкото щяха да са в Германия), на историческите обстоятелства (ами наистина историята винаги се с държала като мащеха с тях), на икономическите обстоятелства (то не бе феодализъм, то не бе комунизъм, то не бе преход), на политиката (политиката-ах, тая развратна курва), изобщо жертва и на собствената си среда, и на света. И локално, и глобално.
Всеки нормален човек ще се запита как изобщо прдължава да живее землякът ми с такава ужасна психограма. А, де! Единственият начин такъв екземпляр да продължи да живее е да превръща всяко свое поражение в победа. И земляците ми точно това и правят. Друго просто не им остава.
Добравка Угрешич
—
Бележка: Правата върху текста са на съответните автори и преводачи и не попадат по лиценза на този блог.
@Пешо, благодаря за интересното четиво. Спести ми доста писане по темата 🙂 Единствения проблем че не съм сигурен какви са правата за разпространения на текста. Надявам се да нама претенции върху текста, защото наистина е поучителен.