Този постинг на Делян (“Сватбите са като погребение”) ме провокира да отговоря подобаващо на въпроса зададен между редовете: “За отписване ли са женените мъже?”. Ако ми бяха задали този въпрос преди (чакаи да сметна) четири години, отговорът ми най-вероятно щеше да е “Категорично да”. Сега на същия въпрос бих отговорил “Съвсем не”. Разликата се дължи … на това че се ожених 🙂 Когато предложих да се оженим на Таня, тя с естественото си чувство за хумор ми разказа следното: “Жените непрекъснато се опитват да променят съпрузите си. След двайсет години съвместен живот един ден се обръщат към тях и казват “Ти не си мъжът за когото се омъжих.” Мда… не могя да отрека, че не съм бил предупреден. Както и да е, бидейки мъдър (или твърде глупав – все още не са изминали двайсет години, за да се разбере кое от двете) все пак успях да я убедя да сключим брак. Нещо да се е променило оттогава? Ами нека да помисля:
– Вече не ходя по дискотеки петък и събота вечер
– Не излизам на кафе с приятели през седмичните следобеди
– Не разполагам със свободни джобни пари (ако ми потрябват се обръщам към половинката, която винаги има някакви пари в брой)
– Явно вследствие от предишните три пункта, вече не се занимавам с жени (освен със собствената)
– Нямам време да чета книги освен ако не са свързани с работата ми
– Вечер не мога да си стоя на компютъра до когато си искам
– Ако съм си вкъщи не мога да отлагам чистенето за следващия път
Като че ли няма големи разлики, как мислите 🙂
Шегата настрана самият брак всъщност не променя хората – струва ми се че единствено се променя само тяхното отношение към него. Някои мъже го приемат като забрана на ергенските удоволствия. Или като наложени нови ограничения от семейната половинка (“Малко ми беше казармата, та сега цял живот пак ще ме комадват!”) Но надали подписът под брачното свидетелство може да спре някой младоженец решил се да продължи по старому. Според мен важното в брака е обещанието между двамата ангажирани. Обещанието да бъдат един до друг не само в момените на радост, но и на трудности, във времена на оскъдица и във времена на триумфи; да се подкрепят и съветват за успеят да постигнат повече заедно, отколкто биха успели самостоятелно. Бракът всъщност е едно посвещение към най-добрия приятел – твоят съпруг или съпруга. И както всяко приятелство това се развива, променя се и уляга заедно с хората. Но както и при изборът на приятелите, всеки във тази връзка е обвързан толкова, колкото самия е решен да бъде. Никой не може да задължи друг да му бъде приятел, камо ли в семейня в семейният живот. Това че хората се променят след сватбата (или по-скоро след решението да заживеят заедно) се дължи на разумния избор който са направили – изборът да се променят. Не можем да съдим другите за избора както не бихма искали те да ни съдят за нашия. Точно заради тази причина Делян провокира моята реакция – сватбата и семейния живот са избор на всеки от нашите приятели и ако ние ги “отписваме” само защото вече си имат половинка… дали въобще си е струвало тези хора да ни считат за приятели. Приятели ли са тези, които те ограничават в твоя собствен избор?!
Спомням си как се почувствах когато един много близък мой приятел ми съобщи че ще се жени. “Един приятел по-малко” беше първата ми мисъл. И доста време след това се чувствах сякаш жена му го беше откраднала от мен. Добре че този етап отмина. Сега поглеждам назад и си мисля че реакцията е типична проява на ревност, само дето ми беше малко трудно да си го призная в началото. Всъщност се оказа че спечелих още един приятел в лицето на съпругата му а вярвам че и те двамата чувстват същото.
За финал ще разкрия една една малка тайна – в действителост не самият брак променя хората. Те се променят когато… се появят децата. Но затова – друг път.