Toshe and Tanya's blog » To London and onward

Българо-english mesh-аница

Toshe — Wed, 18 Feb 2009 17:38:32 +0000

Преди време се чудех как човек може да си забрави родния език. Отиваш да речем за няколко години в чужбина и после изведнъж говориш с акцент и си кълчиш езика. Чисто преиграване, мислех си, за да се направиш на интересен. Да си забравиш езика… да бе! Ама ей на – и на мен ми дойде времето.

Първо се почва с някой ежедневни думички – например station (произнася се стейшън) вместо спирка, bill (бил) за сметка, landlord (лендлорд) за хазяин и т.н. После полека-лека разни изрази се вмъкват в разговора – “book an appointment” (за записване на час при лекар например), “get a bus”, grab the trolley”, “make a list”, “pick me up later” … Речта често започва да се изпъстря с бисери от рода на “Ще ходя на shopping, така че направи list за продуктите” или “Book-ни appointment при GP-то, че днес съм много busy и ще ходя да плащам bill-овете.”

Не стига че разговорите се замърсяват с какви ли не чуждици, ами правописа също започва сериозно да регресира. Шлокавицата превзема азбуката на солунските братя и преди да се усетя, veche se zamislqm kak se pishat razni bukwi na kirilica.

Ех родна реч, omaina, and sweet!

Най-страшното е че процеса е съвсем незабележим. Започва се неусетно, по една-две вмъкнати думички в разговора, then постепенно тенденцията becomes worse. После се хващаш че не само казваш думичките, but also и мислиш на “чуждия” language. С времето not only езика става not that foreign anymore, а даже става все по-difficult да използваш родните думички, и much easier to pick their english (in my case) алтернатива. С влошаването на симптомите I’ve started to notice that even словореда ми morphed into some odd beast като for example да слагам глагола in front of подлога. The next phase is when I намерих за completely нормално да говоря in english with other bulgarians. It was so…. естествено, you know.

Fortunately the transformation is not (yet) напълна, така че there is still някаква hope left. Although, I must призная, it becomes increasingly трудно to fight the trend. But I still firmly believe that it is such предимство to know foreign languages. You know – not only матерния. Just have to be a little bit more cautious and not pick up too much of it. But you know what I mean, don’t you?!

До Пловдив, морето, нататък и обратно

Toshe — Thu, 28 Aug 2008 12:53:03 +0000

“Така е… Броените дни бързо се привършват” тежко въздъхна дядо Кольо докато ни изпращаше на летището. Мъчно му беше, че изпращаше Жорката и нас обратно след няколкото седмици прекарани на село. Мъчно беше и на другия дядо, но най-вече на бабите. Имах чувството че ако с Таня се бяхме залисали твърде много с багажа и документите, те щяха да грабнат мъника и да ни оставят да летим без него. Заради това, а и за да си спестим донякъде болката от раздялата съкратихме процедурата по изпращането и след няколко часа вече летяхме към къщи. Нашето си вкъщи, доколкото една квартира може да се нарече “вкъщи”, но където поне знаехме в кой шкаф се намират подправките.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.

Снимки от сватбата в България

Toshe — Thu, 07 Jun 2007 16:40:21 +0000

Най-сетне успях да подредя снимките от втората ни сватба и да ги сложа в Галерията. Доста се чудих кои да избера и накрая просто ги изсипах всичките. Това са само “официалните” от фотографката на сватбата. Има поне още два-три пъти по толкова от останалите ни приятели (и братлето). Ако някои иска да разглежда цялата фотосесия (над 500 снимки) – приятно занимание. Албумът от 5 май се намира на обичайното място за сватби.

П.П. Носейки моята съпруга на ръце минахме покрай един човек в работно облекло който ми подвикна: “Пази си кръста мойто момче. Занапред ще ти трябвя още повече.” Хм, чудно какво ли е имал пред вид?!

За един сватба, за друг… втора

Toshe — Sun, 27 May 2007 12:42:15 +0000

На някои хора и една сватба им е предостатъчна, а ние с Таня взехме че си направихме и втора. Че на следващия ден направихме и кръщенето на Жорко. То бива акселерация, ама чак пък толкова…

Този път “почивката” в България беше толкова интензивна и наситена с емоции, че трудно може да се нарече почивка ако не беше медената седмица във Велико Търново и двата дни в Хисар. От сватбата се събра достатъчно снимков и филмов материал, че и кино звезди биха ни завидяли. Сега остана тежката задача да се сортира всичко публикувам снимките в Галерията редом до снимките от първия път.

Хубаво го каза кума: “Възхищавам се на Тоше че е толкова храбър. Да се ожени втори път и то за същата жена.” Не е чак толкова страшно както звучи (мдаа… по-страшно е, ама да не ме чуят, че ще стане една… Пак ще викам изпод масата “Няма да изляза пък, да видиш кой командва вкъщи”)

Полет към България

Toshe — Sat, 28 Apr 2007 04:09:50 +0000

След около три часа ми е полета за София. Уж не се притеснявам, а не успях да спя. Багажа ми е приготвен, куфарът – както винаги пълен до последно. Взел съм си книжки за четене, билета и паспорта са в мен…. всичко изглежда наред. Обаче един гъдел дълбоко отвътре напира през гърдите – ПРИБИРАМ СЕ ВКЪЩИ. При семейството, родителите, приятелите, при спомените от ученическите и студенските години. Вкъщи означава при семейството. А Таня и Жорко вече от седмица са в България и най-вероятно заради това не се чувствам на мястото си сега.

Спокойно! Поеми си дълбоко въздух. Така. Сега още веднъж. Издишай. А сега викай колкото гърло държи
Идвам дружина. Пригответе салатата, уискито е от мен

Българска му работа

Toshe — Thu, 30 Nov 2006 23:47:45 +0000

Такаа… С малко закъснение от месец-два да си изпълня обещанието и да разкажа какво прави впечатление на прибиращите се от гурбет в България. Първото впечатление започва още на летището. От небето над Лондон се виждат хилядите светлини на града, преградията и околните населени места свързани от блестящите нишки на оживените и добре осветлени магистрали. Над София – само тук там се мяркат мъждукащи гроздове и току се видят светлините от фаровете на преминаващ автомобил. Наум си казваш “Хм, рано е още да си съставиш мнение, нали?!” Обработката на документите е бавна като на всяко летище, но това което очебийно се забелязва са колчките за багажа. Или по-скоро тяхната крещяща липса. Недай си боже да си с повечко багаж и малко дете. След прегръдките, усмивките и някоя едва прикрита развълнувана сълза от посрещачите се мяташ на автомобила и потегляш по пътя към Пловдив. Магистралата е що-годе добра, стига шофьора да не се престарава в радостта си да те прибере по-бързо вкъщи. Самоубийственото каране е едно нещата което силно фрапират. Особено при пътуване към и от Черноморието. Така и не разбрах какъв е смисъла да ни изпреварват със 180 км/час при наближаващ тежкотоварен и също толкова бързащ ТИР в отсрещното платно. Особено напористи са тези с номера започващи със “С”. Да ме прощават софиянци, ала не мисля че живота си струва риска за петте спечелени минути. При пристигането в града (или селото) започват да се появява дежа-вю. Постепенно започва да се привиква, че има дупки по асфалта. Дори и тези, които помниш още откакто си заминал преди няколко години. Петнайсет годишния Фолксваген на съседа ти се струва като музейна реликва, въпреки че винаги преди това е била мерило за висок стандарт, на фона на разбитата, но все още в движение Жигула (или Опел Корса в моя случай) на родителите. Първия поглед към блока в който си живял толкова години в сигурност и семейна топлота те изпълва със сериозни съмнения относно издържливостта му на по-сериозен дъжд и вятър. Първите дни са най-тежки. Откриваш че хората смятат за нормално да работят със заплата по-малка от сметката за парното. И че разговорите по телефона са в пъти по-скъпи дори и за твоя стандарт. Едва ли не излиза, че е по-добре да си плащаш роуминга до Англия отколкото да си купиш предплатена карта. И това без да броим цената на телефона. Обаче кой знае защо всички в Българско имат последни модели телефони с видеокамери, MP3 плеъри и възможности за 3G въпреки че операторите още не поддържат стандарта (доколото разбрах това вече се е променило). Ала всичко изброено дотук не сащисва толкова дългогодишния гурбетчия както следния парадокс – всички около теб се оплакват колко малко заплати получават, ала в същото време никога не отказват да излязат на кафе (бира, ракийка и т.н.) и да прекарат няколко часа в които се оплакват повече. За човек, които е зарязал смейство, приятели и родина, за да излезе в чужбина и да работи е напълно нормално ако ти трябват повече средства да направиш нещо като да си намериш втора работа, да бачкаш извънредно, да не спиш и ядеш докато не си постигнеш целта. Това постоянно оплакване в повечето в България и вечно угрижените лица правят наистина силно впечатление. Вярно, като се замислиш всеки си е с проблемите и не бива да съдиш другите заради техния избор, но… хайде де. Ако твърдиш че навън е по-лесно защо не се престрашиш и се пробваш? Коментарите тип “Виж как си се оправил там на Запад…” само предизвикват зле прикрито раздразнение. Лесно е да се съди по крайния резултат. Къртовския труд и безсънните нощи не се забелязват лесно – само ти си знаеш какво ти е струвало докато “се оправиш”. Всъщност тормоза е оставил издайнически следи – едва доловимите бръчици по лицето, вече не толкова гъстата коса, заформящото се коремче… Времето не прощава и точно затова затова става и най-ценната валута за всеки прибиращ се в България. Всяка минута, даже секунда става по-скъпа от припечелените пари. Парите пак ще се печелят, но времето си отлита безвъзвратно и не се знае кога ще е следващата среща с близките и приятелите. Колкото и да ни променя живота, точно тези моменти са нашата малка победа, наградата за всичките претърпени лишения. И това последното не важи само за гурбетчиите…

Съпругата ми изневерява

Toshe — Sun, 13 Nov 2005 21:53:29 +0000

Изневяра! Кой да предположи, че точно Таня ще го направи! С новия ни съквартирант. И то абсолютно безсрамно точно под носа ми. Вече месец и нещо въртят авантюра. Първо се почна с най безобидни закачки, после се продължило с прегръдки докато най-сетне не ги хванах двамата в нашето легло… да се целуват голи. На всичкото отгоре новия съквартирант е отявлен цицоман и изпитва неудържимо влечение към гърдите на съпругата ми. На МОЯТА съпруга. Нахалството им вече стигна дотам, че започнаха открито да се прегръщат в мое присъствие, да танцуват заедно докато аз си приготвям сам сандвичите за работа (сам! А преди ги правеше моята съпруга!), а Таня започна все повече ме пренебрегва. Чувствам се като някакъв банкомат – използват ме само за плащане на сметките. Новия съквартирант не подхваща нищо, по цял ден само се излежава, но това не му пречи да кара моята съпруга да му приготвя закуска, обяд и вечеря. Дори в банята ходят заедно. Наглостта му стигна дотам, че дори я събужда нощем дори само да го разтрива и милва. Сърди се когато се опитам да я прегърна и ревнува, когато я целувам… Таня, моята съпруга. Просто нямам думи. Вече не зная какво да правя. Загубих си съня… на работа ходя като зомби… И най-трудното е, че не мога да направя нищо. Абсолютно нищо. Когато двама млади се обичат… какво може да се направи!Не може да се отрече, че на новият съквартирант не му липсват чар и обаяние. Симпатяга е и определено има голямо бъдеще. Като се вземе пред вид изтънчения вкус на Таня относно мъжете, никак не се учудвам, че успя да й грабне сърцето. Обаче… не е честно! Не е, нали!

Успях да хвана двамата “в действие”. Ето и съответния снимков материал:

В колата на съквартиранта
Целуват се в банята
Спят един до друг
Прегръщат се в спалнята
И най накрая – те двамата в нашето легло

Halloween и разни други

Toshe — Mon, 31 Oct 2005 21:29:48 +0000

Постинга ще бъде разхвърлян.

Днес е Празника на Вси Светии . По тукашному – Halloween. Децата ходят по къщите облечени в страшни дрехи и получават сладки. И аз искам така. Жорко стана на три седмици. Новите му снимки чакат да бъдат качени в Галерията. Всъщност не е толкова страшно, да си родител както си мислех в началото. Но продължителното реване на бебо уморява. Моята двуседмична отпуска свърши. Таня взима повечето нощни смени за кърмене. Аз само помагам с памперсите. Не мога да кърмя бебо – млякото така и не ми идва. Таня дава и заради двама ни. Бебо се храни на два часа, понякога – на три. Къпем го всяка вечер към осем часа. Започва да му харесва. Като не плача е много миличък. Когато плаче, пак си е миличък, ама по-трудно се разбира. Смяната на памперсите също не е толкова плашещо, колкото в първите дни – става рутина. Памперсите са скъпи. Доста! Жорко расте с часове. Дрехите започват да му отесняват бързо. Не иска да пие вода. Не иска да пие мляко от бутилка. Предпочита естествената кърма. Предполагам е заради опаковката. Кърмата няма нужда да се топли допълнително. Бабите и дядовците напират да идват. Трябва да се уреждат документи. Бебо вече е регистриран в лондоските регистри. В същата сграда където са регистрирани няколко местни телевизионни величия. Също и основателя на голямата хранителна верига Tesco. И Джак Изкормвача. Имаме си нова придобивка – Sony DVD203E camcorder. Пише директно върху мини DVD-та. Софтуера му е калпав. Забива компютъра. Читави програми за правене на DVD-та също още не съм намерил. Хубаво ще да са под Линукс. Инсталирах си новото Kubuntu. На лаптопа. Тръгна почти идеално. Не искаше драйвери. Разпозна всичко, даже и wireless връзката. Работи почти перфектно. Почти. Отне ми 30 мин да се инсталира. За да стане перфектно ще ми отнеме още толкова… надявам се. Уиндовс-а показа сини екрани. Заради софтуера на камкордер-а. Направих първото DVD. Не се получи добре. И не е с DVD качество. Sony правят ужасен софтуер. Хардуера им е малко дървен. Дизайна е отличен. Поддръжка нямат. На работа се превръщам в книжен плъх. Време за програмиране нямам. За блога – също. Таня се сърди че намирам време да си чета пощата. Тя казва, че няма и толкова. Сърди се, че прекарвам 20-те свободни минути в нет-а вместо с нея. Избираме снимки да изпращаме до вкъщи. Време е за лягане.

Постинга стана разхвърлян. Знаех си.

George: Hello world!

Toshe — Sat, 15 Oct 2005 20:45:53 +0000

Както бях обещал, ето повече подробности около раждането на бебо Георги (или както си го наричаме галено – Жорко). Предупреждавам, че материала включва детайли около самото раждане, които не са за хора със слаби стомаси, сърца и други чувствителни органи. Ако все още не сте се отказали да прочетете повече за това чудо на чудесата, дерзайте нататък.

Бебо Жорко го чакахме в средата на месеца, но той показа характер и реши да се появи на бял свят по-рано. Всичко се почна в неделя по обед. Както обичайно трима ни (Тоше, Таня и Вальо) се приготвихме за неделното чистене на квартирата. Таня спомена за болки в корема, но акушерката ни беше предупредила за подобни неща. Нормално е за бременните в деветия месец да чувстват такива болки. Дължат се на разширяването на таза им и на смъкването на бебо по-надолу в приготовленията му за Големия ден. Тъй като и през седмицата Таня имаше подобни оплаквания, не им обърнахме особено внимание. Преди самото чистене решихме да отскочим към близкия супермаркет ASDA да напазаруваме и попълним запасите от храна и препарати. Както никога дотогава Таня започна да припира да се прибираме по рано и на един-два пъти се свиваше и очакваше да минат спазмите, които впоследствие се оказаха ранни контракции. Прибрахме се вкъщи и аз леко разтревожен реших най-сетне да направя структурното окабеляване в новата квартира, което щеше да ни позволи да преместим ADSL модем-а на по-достъпно място и да ни разшири обхвата на безжичната мрежа. Надявах се така да се разсея и да не позволявам на надигащата се паника да ме обхване. Едва разпънахме кабелите и забихме първите скоби с Вальо и Таня ме повика от нашата стая. На вратата ме посрещнаха думите й “Водите изтичат”, а тя самата беше се прегънала на пода. Направо ми се подкосиха краката. Само си повтарях “Спокойно, всичко е приготвено. Не се панинкьосвай! БЕЗ ПАНИКА!“. За собствениците на “Пътеводителя на Галактическия стопаджия” горната фраза не е никак нова. Честно казано, помага. Излязох от стаята и на въпросителния поглед на Вальо му казах: “Имаше ли залагания за 9-ти?”. Ставаше дума за предположенията кога ще бъде Големия ден. Никой не позна, само Таня се оказа най-близо до истината – “Ще бъде преди 10-и”. Оттам нататък включих на автоматичен режим и май въобще не мислех какво правя. Багажа на Таня и бебо беше отдавна вече приготвен, оставаше само аз да се приготвя. Помолих Вальо да спретне няколко сандвича – в болницата ни бяха предупредили, че не предлагат храна за татковците. Той като грижовна домакиня тикна в торбата и разни шоколодави сладки, които по принцип не харесвам. Но като дойде момента свършиха добра работа. (Само за информация на красивите самотни, умни и чувствителни девойки – Вальо е все още самотен левент. Бързайте докато някоя дама не ви го е откраднала изпод носа!) Звъннах в болницата да ни посрещнат, после се обадих на таксито, нарамих торбите и потеглихме. Часът беше към 17:00 (BST – лятно часово време, UK). Попаднахме в обичайното за това време задръстване и пристигнахме в болницата едва към 18:10. Таня я прегледаха и й казаха, че вече има достатъчно разкритие, а контракциите бяха на две минути. С една дума – раждането беше вече почнало. Ако бяхме отишли по-рано, можеха и да ни върнат, понеже родилното беше доста пълно по това време. Към документите на родителката бяхме прикрепили нашия родилен план. В него се споменава каква упойка иска майката по време на раждане, в каква поза ще ражда, дали бащата ще присъства и разни други подобни. Аз бях решил да присъствам и да помагам на Таничка, ако се наложи да й превеждам нещо. В случай, че родилката е упоена, бащата взема решенията и аз исках да бъда при нея и да й помагам с каквото мога в този момент. Исках също да прережа пъпната връв на бебо. Макар някои приятели с потрес ми разказваха страховити истории за раждания бях сигурен, че съм взел правилното решение. И не съжалих нито за минута, че постъпих така. Контракциите на Таня започнаха да се учестяват към 19:00 часа дотолкова, че тя превиваше от болка. Акушерката, която ни посрещна беше малко непохватна и при прегледа предизвика допълнителни остри болки. Добре че по-късно смяната й свърши и на нейно място дойде Линдзи, чиято помощ и съвети се оказаха неоценими. С Таничка бяхме решили тя да използва епидурална упойка. Тя представлява локален анастетик, вкарван посредством игла и тръбичка в гръбначния стълб и практически предизвиква загуба на усещания в краката и таза. Макар че анастезиолога ни по-късно ни убеждаваше в противното, Линдзи ни каза, че епидуралната упойка много често забавя родилния процес, понеже майката не чувства напъните на тялото и не може да му помага съответно. Тъй като в съседните стаи имаше родилка с усложнения, анастезиолога беше зает в операционната и това съвпадна с момента на най-големите болки на Таничка. Толкова безпомощен се чувствах като я чувах как вика… и не можех да направя нищо, за да я облекча, освен да стоя до нея и да й говоря успокоително. Към прикрепената към Таня система можех да следя налягането и пулса на бебо и на графограмата да следя за идващите контракции. Болките й станаха нетърпими и тогава поисках от акушерката за някаква друга упойка, докато анастезиолога се освободи и постави епидуралната. Тогава биха на Таня инжекция с петадин комбиниран с препарат против световъртеж и гадене, каквито са страничните ефекти от петадина. Той се комбинира също и със азотен окис (“райски” газ), но Таня се оплака че и изсушава още повече гърлото и затова го отказахме. В допълнение към петадина Линдзи ни посъветва Таня да диша дълбоко и бавно, защото в противен случай контракциите ставаха по-болезнени и се нарушаваше тяхната ритмичност. Комбинираният ефект беше почти незабавен и контракциите станаха по-равномерни, пулса на бебо стана по-постоянен и болките на Таня намаляха значително. Дотколкова, че по едно време почти се унесе насън. По някое време към 21:00 часа разкритието все още не беше достатъчно и Таня реши да походи малко, за да стимулира по-нататъшното раждане. Но не успя много да ходи, когато отново се присви и легна отново. Осцилограмите на контракциите бяха като по учебни – толкова постоянни и отчетливи синусоиди с пикове, все едно наблюдавах генератор на синусоидално напрежение със капацитивно-индуктивен товар. Към 22:00 часа напъните се усилиха отново, но … бебо така и не искаше да излезе от топлото и уютно местенце, където се помещаваше през последните девет месеца. Аз огладнях и си хапнах няколкото шоколадови сладки, а Таня само ми правеше забелжки да не се щурам около леглото и да не шумя със опаковките. По някое време анастезиолога се появи и ни попита кога искаме да постави епидуралната упойка. Таня настояваше веднага, но за мое голямо учудване Линдзи прояваваше огромна неохота и откровено избута анастезиолиога извън стаята. После използвайки една от паузите между контракциите ни обясни, че раждането е вече в достатъчно напреднал стадий, Таня се справя много добре и ако сега се постави епидурална упойка, това само ще удължи самото раждане и дори може да доведе до необходимостта от цезарово сечение. Аз не бях много съгласен някаква си акушерка да ме съветва, още повече ме ядоса нейната открита съпротива срещу нашето решение. Както вече споменах тя буквално изрита анастезиолога от стаята, когато той влезе да постави епидуралната упойка. Но за моя голяма изненада Таня видимо не изпитваше почти никаква болка. Когато контракциите идваха тя просто се напъваше, също както човек се напъва когато… има запек в тоалетната. Дишането й беше дълбоко и равномерно. В паузите между контракциите тя си почиваше на леглото със затворени очи. Някак си без думи приехме да отложим епидуралната за по-късен момент… когато болките станат нетърпими. По-късно наистина осъзнахме мъдростта на съветите на акушерката. След 22:00 до полунощ Таня контракциите идваха като по часовник, пулса на бебо си беше в идеалната норма, но … не се получаваш нищо. Линдзи помогна на Таня да смени позата няколко пъти, но и това не даде резултат. До този момент не усещах нищо, но в сравнителното спокойствие на тези два часа умората натежа и слабостта в краката ме подсети, че цял ден бях само на една лека закуска и няколко сладки. Тези два часа ми се сториха най-дългите в целия ден. Само се молех всичко да мине добре. Въпреки всичките напъни и уверения колко е добре навън, бебо така и не поиска да се роди на 9-ти. След полунощ акушерката забеляза, че Таня също се уморавя и спомена, че ще повика за допълнителна подкрепа от лекарките. Това като че ли вля допълнителни сили в моята измъчена съпруга и напъните станаха по-силни. Лекарките от екипа пристигнаха малко след полунощ на 10-и. Взеха решение да използват вакуумна помпа – едно хитроумно пластмасово приспособление, приличащо ми доста на водните пистолети, които продаваха по панаирите. Разликата е, че вместо да пръска вода, помпата засмуква въздуха от “смукалото” което се закрепя на главата на бебото и позволява тя да бъде водена и издърпана с по-малко усилия от акушерките. Поставянето й беше болезнено, но обединените усилия да двете лекарки и на подновените напъни на Таня помогнаха в последния етап на раждането. От момента когато се показа главата бебо докато го издърпаха целия минаха не повече от пет-десет минути. През повечето време бях изцяло концентриран върху Таня, защото при вида на ножиците тя почти скочи на крака и извика “Не, не искам! Не ме режете”. Всичко това на английски. През цялото време аз й говорех успокоително на български, но Таня непрекъснато викаше и говореше на моменти малко несвърано на английски. Предполагам че стреса оказва силно влияние върху лингвистичните способности на родилките. Един последен напън и … видях само как една от акушерките пое малкото телце, бързо го постави на масата, плясно го отзад и го загърна в хавлията. Плачът на бебо приличаше на ядосано коте. Да му се не надяваш на такъв силен от такова малко човече. Нашият Георги се роди в 12:50 (BST – лятно часово време, UK) на 10 Октомври 2005. Така и не успях да прережа пъпната връв. По-късно акушерката обясни, че е била омотана около врата и нямало време да ме извикат. Последваха процедурите по изваждане на плацентата и по зашиването на разкъсванията. Лекарката каза, че обикновено зарастват до две-три седмици. Таня ги разсмя всички като започна да се извинява за виковете. Успокоиха е, че това е повече от нормално за родилното отделение. Това беше. От този момент нататък нашето семейство станахме трима. Отсега нататък двамата с Таня имахме отговорността за едно мъничко човече, създадено от обичта между нас двамата. Нашият син – Георги Тодоров Буков. Кръстен е на баща ми. Така се спазва една отдавнашна традиция в рода ни имената Георги и Тодор да се редуват през поколение. Всеки внук носи цялото име на дядо си и както баща ми има трите имена на неговия дядо, така аз имам трите на неговият баща. А Жорко ще носи името, презимето и фамилията на моя татко Георги. Това ми остана завещанието от мама (вече баба) Дими. Да ни е жив и здрав Жорко и да си носи със здраве името на св. Георги Победоносец. (Между другото по някакво странно съвпадение, ако въобще може да има такива съвпадения, моят много близък съучениек,приятел и почти брат, Тоше Г. имат същата традиция в тяхното семейство. Неговият Жорко е вече на седем годинки. Да си ни живи и здрави и двамата, Тошенце и дай боже да се радваме на внуци с нашите имена.)

Мисля че всеки татко трябва да мине през това, за да сподели болките и радостта от раждането с майката. А и така е честно, нали – заедно сме били когато бебо е заченат. Редно е да бъдем заедно и когато се ражда, нали?! Преживяването си струва и със сигурност укрепя връзката между двамата родители. А и помислете как можете да разказвате някой ден историята на любопитните деца.

Това е края на историята. Или по-скоро това е началото на една нова. Благодаря на моята чудесна съпруга Таня, която която дари с живот малкият Георги и девет месеца се грижи той да расте на топло и сигурно. Обичам ви и двамата.

Благодаря и на нашите семейства, които бяха мисленно с нас в трудния момент и на всичките ни приятели, с които споделихме радостта си. Благодаря ви, че ви има.

И не на последно място искам да благодаря и на лекарките и акушерките от родилното отделение на болницата в Уайтчапъл, Лондон. И голямо, специално БЛАГОДАРЯ на Линдзи, която ни помогна много при израждането на нашия Жорко. Благодарим ти Линдзи.

Първи снимки на Жорко

Toshe — Wed, 12 Oct 2005 20:01:35 +0000

Най-сетне дългоочакваните снимки на Жорко. Повече снимки може да се видят тук в Галерията.

1+1=3

Toshe — Mon, 10 Oct 2005 23:18:54 +0000

Днес с Таня станахме родители. Бебо се казва Георги и тежи 3.450 кг. Дължината му е все още неуточнена – в болницата не правят такива измервания (!). С подръчни материали беше установено, че дължината е към 48 см.

Очаквайте снимки и подробностите в следващите броеве.

Таня и Тоше – Често задавани въпроси

Toshe — Tue, 13 Sep 2005 20:08:52 +0000

Напоследък покрай многото празници около нас, приятелите и роднините, с които се чухме, ни задаваха едни и същи въпроси. Намислих да реша проблема “генерално” и да публикувам всичките въпроси със техните отговори. Така следващия път като се чуем, ще си спестим време за по-приятни теми.

Въпрос: Кога ще си дойдете (в България)?
Отговор: С Таня все още чакаме документите ни да бъдат обработени от Великобританското Външно Министерство (Home Office). Когато това стане би трябвало да ни изпратят обратно документите подпечатани с новите визи. Естествено има (макар и малко вероятна, надавам се) възможност да ни бъде даден и отказ. Тогава ще трябва да се обжалва и да се чака отново. Мисля че чак до там няма да се стигне, но кой знае. Дотогава с Таня не можем да напуснем страната и после да се върнем легално в нея. В подобно положение са повече от 30 хиляди българи в Англия. Таня сега не може да лети (много е тежка и не може да се отлепи от земята колкото и да маха с ръце…. шегичка де. Просто е в напреднала бременност е и не и дават да лети със самолет) .Освен това чакаме бебо да се роди скоро , а пътуването до България с току-що родено бебе не е препоръчително. Затова ще се наложи да почакате още известно време до следващата ни среща. Пък тогава ще си наваксаме

Въпрос: А бебо кога го чакате?
Отговор: По план Големият Ден трябва да бъде някъде около средата на октомври. Естествено бебо може да е на съвсем друго мнение по въпроса.

Въпрос: Момче или момиче?
Отговор: Според лекарите ще е момче.

Въпрос: Вие поне как сте тогава?
Отговор: Не се оплакваме. Може и по-добре Таня бременее, а и аз покрай нея. Откакто дойдох във Великобритания и се оженихме с Таня съм понапълнял малко (само някакви си 9 килца). Но тези които си ме спомнят каква хърбава върлина бях може и да не се съмняват, че сега съм си точно на килограмите. Даже още се вмествам във френския стандард (тегло (кг) < = ръст (см) – 110). Само някои от дрехите вече не ми стават, включително и някои от любимите ми дънки.

Въпрос: Ами работата как е?
Отговор: Не мога да кажа, че скучая. Вярно, работата ми в момента не е работата-мечта за млад, перспективен (и скромен) инженер по оптични и мобилни комуникации, но имам възможността да работя с мултинационални компании. Смея да твърдя, че се интегрирам сравнително добре в тяхната структура. И ако в техническо отношение нямам особен напредък, то откъм мениджърски похвати и умения взех доста да отбирам. Но още много има за учене. Всъщност, изненадващо и за мен самия, даже започна и да ми харесва.

Въпрос: А Таня?
Отговор: На нея и е малко по-трудно да си намери подходяща работа по специалността си. Но за сметка на това се сработва по-бързо с колегите си и после и е мъчно, когато трябва да ги напусне. Сега е в майчинство. Надявам се след раждането на бебо да се възстанови бързо и след като той поотрасне, най-сетне да намери мечтаната работа.

Въпрос: Ами с езика как се оправяте?
Отговор: Сигурно за англичаните още говоря със циганински акцент (“Аз не сиган бате, на мой брат брат му сиган”). Виж откъм писането съм далеч по-добре. Личи си кой дълго време е чел компютърна документация (RFCs, man pages, etc). Но във Кралството и особено тук в Лондон имам какви ли не нации и всички са достатъчно любезни да те изслушат внимателно и да повторят бавно ако ги помолиш. На работа комуникирам главно с англичани и това значително ми помага да овладея езика. Парадокс е че на няколко пъти колегите британци ме питат да им спелувам думички. Таня, от друга страна, говори доста изразително и ясно, но пък и куца правописа. Тя пък доста време изкарала във фермите покрай студентските бригади и освен английски разбира малко латвийски и доста полски. А тук има много поляци. Ама много, наистина.

Въпрос: Хм, а колко взимаш?
Отговор: Единствените хора които ми задават този въпрос са българи. Никоя друга нация не е толкова обсебена да гледа какво има в паничката на ближния. Сигурно защото знаят, че е обидно и най-малкото нетактично. И чудно защо никой не се интересува какви разходи имаме.

Въпрос: Добре де, какви разходи имате?
Отговор: Ами каквито всякко едно нормално младо семйство. Като изключим дискотеките и чалга клубовете (облекчителна въздишка) в петък и събота вечер. Не за друго, а защото аз работя повечето съботи и през останалото време искам да прекарам с Таня.

Въпрос: Как се забавлявате тогава?
Отговор: Повечето време – в разходки до близките паркове в Гринуич или до Сити-то в Canary Wharf или пък сме с приятели.

Въпрос: Кога си онлайн да си лафим?
Отговор: Труден въпрос. Когато се върна след работа обикновен има доста неща да правя а влизането в ICQ/MSN/Yahoo/IRC/Skype (да живее Gaim) гарантирано озачава неколкочасова “говорилня”. Често после Таня се сърди, че я пренебрегвам. През уикенда, когато не съм на работа, се опитвам да оправя текущите сметки, да почовъркам малко Аси (лаптопа) или Делчо (настолната ни машина). Но по принцип се появявам онлайн късно следобед (българско време).

Въпрос: Вие май сте решили да се устроите в Англия.
Отговор: Е това е най-трудния въпрос. С Таня ни харесва тук, където макар и трудно се справяме сами. Много се съмнявам дали в България ще имаме тази възмжност. Нашите родители се справят трудно, приятелските ни семейства също полагат големи усилия само да си платят сметките и поне да не са “на минус” . А с дете предолагам ще е дори по-трудно. От друга страна Лондон не е най-подходящото място за отлеждане на дете. И не можем да разчитаме на голяма помощ от родителите, за хубаво или лошо. Дали да останем тук или някоий ден да се върнем в България? Няма еднозначен отговор, но за момента везните наклоняват за оставане тук. За в бъдеще – кой знае…

Въпрос: Значи ще се забравим!
Отговор: Не и ако вие самите не поискате. С Таня ви пазим в сърцата и умовете си и ни е много мъчно за всички. Липсвате ни, да знаете.

Ако съм пропуснал някой въпрос, чувствайте е свободни да го зададете като коментар.