Toshe and Tanya’s blog

Най-сетне успях да подредя снимките от втората ни сватба и да ги сложа в Галерията. Доста се чудих кои да избера и накрая просто ги изсипах всичките. Това са само “официалните” от фотографката на сватбата. Има поне още два-три пъти по толкова от останалите ни приятели (и братлето). Ако някои иска да разглежда цялата фотосесия (над 500 снимки) - приятно занимание. Албумът от 5 май се намира на обичайното място за сватби.

П.П. Носейки моята съпруга на ръце минахме покрай един човек в работно облекло който ми подвикна: “Пази си кръста мойто момче. Занапред ще ти трябвя още повече.” Хм, чудно какво ли е имал пред вид?!

На някои хора и една сватба им е предостатъчна, а ние с Таня взехме че си направихме и втора. Че на следващия ден направихме и кръщенето на Жорко. То бива акселерация, ама чак пък толкова…

Този път “почивката” в България беше толкова интензивна и наситена с емоции, че трудно може да се нарече почивка ако не беше медената седмица във Велико Търново и двата дни в Хисар. От сватбата се събра достатъчно снимков и филмов материал, че и кино звезди биха ни завидяли. Сега остана тежката задача да се сортира всичко публикувам снимките в Галерията редом до снимките от първия път.

Хубаво го каза кума: “Възхищавам се на Тоше че е толкова храбър. Да се ожени втори път и то за същата жена.” Не е чак толкова страшно както звучи (мдаа… по-страшно е, ама да не ме чуят, че ще стане една… Пак ще викам изпод масата “Няма да изляза пък, да видиш кой командва вкъщи”)

След около три часа ми е полета за София. Уж не се притеснявам, а не успях да спя. Багажа ми е приготвен, куфарът - както винаги пълен до последно. Взел съм си книжки за четене, билета и паспорта са в мен…. всичко изглежда наред. Обаче един гъдел дълбоко отвътре напира през гърдите - ПРИБИРАМ СЕ ВКЪЩИ. При семейството, родителите, приятелите, при спомените от ученическите и студенските години. Вкъщи означава при семейството. А Таня и Жорко вече от седмица са в България и най-вероятно заради това не се чувствам на мястото си сега.

Спокойно! Поеми си дълбоко въздух. Така. Сега още веднъж. Издишай. А сега викай колкото гърло държи
Идвам дружина. Пригответе салатата, уискито е от мен

Такаа… С малко закъснение от месец-два да си изпълня обещанието и да разкажа какво прави впечатление на прибиращите се от гурбет в България. Първото впечатление започва още на летището. От небето над Лондон се виждат хилядите светлини на града, преградията и околните населени места свързани от блестящите нишки на оживените и добре осветлени магистрали. Над София - само тук там се мяркат мъждукащи гроздове и току се видят светлините от фаровете на преминаващ автомобил. Наум си казваш “Хм, рано е още да си съставиш мнение, нали?!” Обработката на документите е бавна като на всяко летище, но това което очебийно се забелязва са колчките за багажа. Или по-скоро тяхната крещяща липса. Недай си боже да си с повечко багаж и малко дете. След прегръдките, усмивките и някоя едва прикрита развълнувана сълза от посрещачите се мяташ на автомобила и потегляш по пътя към Пловдив. Магистралата е що-годе добра, стига шофьора да не се престарава в радостта си да те прибере по-бързо вкъщи. Самоубийственото каране е едно нещата което силно фрапират. Особено при пътуване към и от Черноморието. Така и не разбрах какъв е смисъла да ни изпреварват със 180 км/час при наближаващ тежкотоварен и също толкова бързащ ТИР в отсрещното платно. Особено напористи са тези с номера започващи със “С”. Да ме прощават софиянци, ала не мисля че живота си струва риска за петте спечелени минути. При пристигането в града (или селото) започват да се появява дежа-вю. Постепенно започва да се привиква, че има дупки по асфалта. Дори и тези, които помниш още откакто си заминал преди няколко години. Петнайсет годишния Фолксваген на съседа ти се струва като музейна реликва, въпреки че винаги преди това е била мерило за висок стандарт, на фона на разбитата, но все още в движение Жигула (или Опел Корса в моя случай) на родителите. Първия поглед към блока в който си живял толкова години в сигурност и семейна топлота те изпълва със сериозни съмнения относно издържливостта му на по-сериозен дъжд и вятър. Първите дни са най-тежки. Откриваш че хората смятат за нормално да работят със заплата по-малка от сметката за парното. И че разговорите по телефона са в пъти по-скъпи дори и за твоя стандарт. Едва ли не излиза, че е по-добре да си плащаш роуминга до Англия отколкото да си купиш предплатена карта. И това без да броим цената на телефона. Обаче кой знае защо всички в Българско имат последни модели телефони с видеокамери, MP3 плеъри и възможности за 3G въпреки че операторите още не поддържат стандарта (доколото разбрах това вече се е променило). Ала всичко изброено дотук не сащисва толкова дългогодишния гурбетчия както следния парадокс - всички около теб се оплакват колко малко заплати получават, ала в същото време никога не отказват да излязат на кафе (бира, ракийка и т.н.) и да прекарат няколко часа в които се оплакват повече. За човек, които е зарязал смейство, приятели и родина, за да излезе в чужбина и да работи е напълно нормално ако ти трябват повече средства да направиш нещо като да си намериш втора работа, да бачкаш извънредно, да не спиш и ядеш докато не си постигнеш целта. Това постоянно оплакване в повечето в България и вечно угрижените лица правят наистина силно впечатление. Вярно, като се замислиш всеки си е с проблемите и не бива да съдиш другите заради техния избор, но… хайде де. Ако твърдиш че навън е по-лесно защо не се престрашиш и се пробваш? Коментарите тип “Виж как си се оправил там на Запад…” само предизвикват зле прикрито раздразнение. Лесно е да се съди по крайния резултат. Къртовския труд и безсънните нощи не се забелязват лесно - само ти си знаеш какво ти е струвало докато “се оправиш”. Всъщност тормоза е оставил издайнически следи - едва доловимите бръчици по лицето, вече не толкова гъстата коса, заформящото се коремче… Времето не прощава и точно затова затова става и най-ценната валута за всеки прибиращ се в България. Всяка минута, даже секунда става по-скъпа от припечелените пари. Парите пак ще се печелят, но времето си отлита безвъзвратно и не се знае кога ще е следващата среща с близките и приятелите. Колкото и да ни променя живота, точно тези моменти са нашата малка победа, наградата за всичките претърпени лишения. И това последното не важи само за гурбетчиите…

Изневяра! Кой да предположи, че точно Таня ще го направи! С новия ни съквартирант. И то абсолютно безсрамно точно под носа ми. Вече месец и нещо въртят авантюра. Първо се почна с най безобидни закачки, после се продължило с прегръдки докато най-сетне не ги хванах двамата в нашето легло… да се целуват голи. На всичкото отгоре новия съквартирант е отявлен цицоман и изпитва неудържимо влечение към гърдите на съпругата ми. На МОЯТА съпруга. Нахалството им вече стигна дотам, че започнаха открито да се прегръщат в мое присъствие, да танцуват заедно докато аз си приготвям сам сандвичите за работа (сам! А преди ги правеше моята съпруга!), а Таня започна все повече ме пренебрегва. Чувствам се като някакъв банкомат - използват ме само за плащане на сметките. Новия съквартирант не подхваща нищо, по цял ден само се излежава, но това не му пречи да кара моята съпруга да му приготвя закуска, обяд и вечеря. Дори в банята ходят заедно. Наглостта му стигна дотам, че дори я събужда нощем дори само да го разтрива и милва. Сърди се когато се опитам да я прегърна и ревнува, когато я целувам… Таня, моята съпруга. Просто нямам думи. Вече не зная какво да правя. Загубих си съня… на работа ходя като зомби… И най-трудното е, че не мога да направя нищо. Абсолютно нищо. Когато двама млади се обичат… какво може да се направи!Не може да се отрече, че на новият съквартирант не му липсват чар и обаяние. Симпатяга е и определено има голямо бъдеще. Като се вземе пред вид изтънчения вкус на Таня относно мъжете, никак не се учудвам, че успя да й грабне сърцето. Обаче… не е честно! Не е, нали!

Успях да хвана двамата “в действие”. Ето и съответния снимков материал:

• В колата на съквартиранта
• Целуват се в банята
• Спят един до друг
• Прегръщат се в спалнята
• И най накрая - те двамата в нашето легло

Постинга ще бъде разхвърлян.

Днес е Празника на Вси Светии . По тукашному - Halloween. Децата ходят по къщите облечени в страшни дрехи и получават сладки. И аз искам така. Жорко стана на три седмици. Новите му снимки чакат да бъдат качени в Галерията. Всъщност не е толкова страшно, да си родител както си мислех в началото. Но продължителното реване на бебо уморява. Моята двуседмична отпуска свърши. Таня взима повечето нощни смени за кърмене. Аз само помагам с памперсите. Не мога да кърмя бебо - млякото така и не ми идва. Таня дава и заради двама ни. Бебо се храни на два часа, понякога - на три. Къпем го всяка вечер към осем часа. Започва да му харесва. Като не плача е много миличък. Когато плаче, пак си е миличък, ама по-трудно се разбира. Смяната на памперсите също не е толкова плашещо, колкото в първите дни - става рутина. Памперсите са скъпи. Доста! Жорко расте с часове. Дрехите започват да му отесняват бързо. Не иска да пие вода. Не иска да пие мляко от бутилка. Предпочита естествената кърма. Предполагам е заради опаковката. Кърмата няма нужда да се топли допълнително. Бабите и дядовците напират да идват. Трябва да се уреждат документи. Бебо вече е регистриран в лондоските регистри. В същата сграда където са регистрирани няколко местни телевизионни величия. Също и основателя на голямата хранителна верига Tesco. И Джак Изкормвача. Имаме си нова придобивка - Sony DVD203E camcorder. Пише директно върху мини DVD-та. Софтуера му е калпав. Забива компютъра. Читави програми за правене на DVD-та също още не съм намерил. Хубаво ще да са под Линукс. Инсталирах си новото Kubuntu. На лаптопа. Тръгна почти идеално. Не искаше драйвери. Разпозна всичко, даже и wireless връзката. Работи почти перфектно. Почти. Отне ми 30 мин да се инсталира. За да стане перфектно ще ми отнеме още толкова… надявам се. Уиндовс-а показа сини екрани. Заради софтуера на камкордер-а. Направих първото DVD. Не се получи добре. И не е с DVD качество. Sony правят ужасен софтуер. Хардуера им е малко дървен. Дизайна е отличен. Поддръжка нямат. На работа се превръщам в книжен плъх. Време за програмиране нямам. За блога - също. Таня се сърди че намирам време да си чета пощата. Тя казва, че няма и толкова. Сърди се, че прекарвам 20-те свободни минути в нет-а вместо с нея. Избираме снимки да изпращаме до вкъщи. Време е за лягане.

Постинга стана разхвърлян. Знаех си.

Както бях обещал, ето повече подробности около раждането на бебо Георги (или както си го наричаме галено - Жорко). Предупреждавам, че материала включва детайли около самото раждане, които не са за хора със слаби стомаси, сърца и други чувствителни органи. Ако все още не сте се отказали да прочетете повече за това чудо на чудесата, дерзайте нататък.
Continue reading ‘George: Hello world!’ »

Най-сетне дългоочакваните снимки на Жорко. Повече снимки може да се видят тук в Галерията.

Днес с Таня станахме родители. Бебо се казва Георги и тежи 3.450 кг. Дължината му е все още неуточнена - в болницата не правят такива измервания (!). С подръчни материали беше установено, че дължината е към 48 см.

Очаквайте снимки и подробностите в следващите броеве.

Напоследък покрай многото празници около нас, приятелите и роднините, с които се чухме, ни задаваха едни и същи въпроси. Намислих да реша проблема “генерално” и да публикувам всичките въпроси със техните отговори. Така следващия път като се чуем, ще си спестим време за по-приятни теми.

Въпрос: Кога ще си дойдете (в България)?
Отговор: С Таня все още чакаме документите ни да бъдат обработени от Великобританското Външно Министерство (Home Office). Когато това стане би трябвало да ни изпратят обратно документите подпечатани с новите визи. Естествено има (макар и малко вероятна, надавам се) възможност да ни бъде даден и отказ. Тогава ще трябва да се обжалва и да се чака отново. Мисля че чак до там няма да се стигне, но кой знае. Дотогава с Таня не можем да напуснем страната и после да се върнем легално в нея. В подобно положение са повече от 30 хиляди българи в Англия. Таня сега не може да лети (много е тежка и не може да се отлепи от земята колкото и да маха с ръце…. шегичка де. Просто е в напреднала бременност е и не и дават да лети със самолет) .Освен това чакаме бебо да се роди скоро , а пътуването до България с току-що родено бебе не е препоръчително. Затова ще се наложи да почакате още известно време до следващата ни среща. Пък тогава ще си наваксаме

Въпрос: А бебо кога го чакате?
Отговор: По план Големият Ден трябва да бъде някъде около средата на октомври. Естествено бебо може да е на съвсем друго мнение по въпроса.

Въпрос: Момче или момиче?
Отговор: Според лекарите ще е момче.

Въпрос: Вие поне как сте тогава?
Отговор: Не се оплакваме. Може и по-добре Таня бременее, а и аз покрай нея. Откакто дойдох във Великобритания и се оженихме с Таня съм понапълнял малко (само някакви си 9 килца). Но тези които си ме спомнят каква хърбава върлина бях може и да не се съмняват, че сега съм си точно на килограмите. Даже още се вмествам във френския стандард (тегло (кг) < = ръст (см) - 110). Само някои от дрехите вече не ми стават, включително и някои от любимите ми дънки.

Въпрос: Ами работата как е?
Отговор: Не мога да кажа, че скучая. Вярно, работата ми в момента не е работата-мечта за млад, перспективен (и скромен) инженер по оптични и мобилни комуникации, но имам възможността да работя с мултинационални компании. Смея да твърдя, че се интегрирам сравнително добре в тяхната структура. И ако в техническо отношение нямам особен напредък, то откъм мениджърски похвати и умения взех доста да отбирам. Но още много има за учене. Всъщност, изненадващо и за мен самия, даже започна и да ми харесва.

Въпрос: А Таня?
Отговор: На нея и е малко по-трудно да си намери подходяща работа по специалността си. Но за сметка на това се сработва по-бързо с колегите си и после и е мъчно, когато трябва да ги напусне. Сега е в майчинство. Надявам се след раждането на бебо да се възстанови бързо и след като той поотрасне, най-сетне да намери мечтаната работа.

Въпрос: Ами с езика как се оправяте?
Отговор: Сигурно за англичаните още говоря със циганински акцент (”Аз не сиган бате, на мой брат брат му сиган”). Виж откъм писането съм далеч по-добре. Личи си кой дълго време е чел компютърна документация (RFCs, man pages, etc). Но във Кралството и особено тук в Лондон имам какви ли не нации и всички са достатъчно любезни да те изслушат внимателно и да повторят бавно ако ги помолиш. На работа комуникирам главно с англичани и това значително ми помага да овладея езика. Парадокс е че на няколко пъти колегите британци ме питат да им спелувам думички. Таня, от друга страна, говори доста изразително и ясно, но пък и куца правописа. Тя пък доста време изкарала във фермите покрай студентските бригади и освен английски разбира малко латвийски и доста полски. А тук има много поляци. Ама много, наистина.

Въпрос: Хм, а колко взимаш?
Отговор: Единствените хора които ми задават този въпрос са българи. Никоя друга нация не е толкова обсебена да гледа какво има в паничката на ближния. Сигурно защото знаят, че е обидно и най-малкото нетактично. И чудно защо никой не се интересува какви разходи имаме.

Въпрос: Добре де, какви разходи имате?
Отговор: Ами каквито всякко едно нормално младо семйство. Като изключим дискотеките и чалга клубовете (облекчителна въздишка) в петък и събота вечер. Не за друго, а защото аз работя повечето съботи и през останалото време искам да прекарам с Таня.

Въпрос: Как се забавлявате тогава?
Отговор: Повечето време - в разходки до близките паркове в Гринуич или до Сити-то в Canary Wharf или пък сме с приятели.

Въпрос: Кога си онлайн да си лафим?
Отговор: Труден въпрос. Когато се върна след работа обикновен има доста неща да правя а влизането в ICQ/MSN/Yahoo/IRC/Skype (да живее Gaim) гарантирано озачава неколкочасова “говорилня”. Често после Таня се сърди, че я пренебрегвам. През уикенда, когато не съм на работа, се опитвам да оправя текущите сметки, да почовъркам малко Аси (лаптопа) или Делчо (настолната ни машина). Но по принцип се появявам онлайн късно следобед (българско време).

Въпрос: Вие май сте решили да се устроите в Англия.
Отговор: Е това е най-трудния въпрос. С Таня ни харесва тук, където макар и трудно се справяме сами. Много се съмнявам дали в България ще имаме тази възмжност. Нашите родители се справят трудно, приятелските ни семейства също полагат големи усилия само да си платят сметките и поне да не са “на минус” . А с дете предолагам ще е дори по-трудно. От друга страна Лондон не е най-подходящото място за отлеждане на дете. И не можем да разчитаме на голяма помощ от родителите, за хубаво или лошо. Дали да останем тук или някоий ден да се върнем в България? Няма еднозначен отговор, но за момента везните наклоняват за оставане тук. За в бъдеще - кой знае…

Въпрос: Значи ще се забравим!
Отговор: Не и ако вие самите не поискате. С Таня ви пазим в сърцата и умовете си и ни е много мъчно за всички. Липсвате ни, да знаете.

Ако съм пропуснал някой въпрос, чувствайте е свободни да го зададете като коментар.