България, ранна пролет. Още е студено. Къща на село, стая с бумтяща печка тип “чудо”. Жорко току-що пристингал и баба му и дядо му разтоварват багажа. Жорко влиза стаята и след секунда хвърчи по коридора викайки с пълен глас “Дядооооо, fiiiiireeeeeee.” Дядо му тича да види какво става, вижда че всичко е наред и пита хлапето: “Да, Жорко, какво има?”. “Fire^*, дядо, има fire в стаята”. Дядо му не разбирайки английската дума, само се съгласява “Да, да, така е Жорко, така е”. Обаче малкия го дърпа към стаята и показва отблясъците на огъня през процепите на печката и казва с едни такива големи очи “Дядо, има fire в стаята.” Едва тогава дядо му се досеща, че детето дава аларма за пожар.

Така става когато децата растат в къщи с парно!

* – Fire е английската дума за огън.

Първо се почва с някой ежедневни думички – например station (произнася се стейшън) вместо спирка, bill (бил) за сметка, landlord (лендлорд) за хазяин и т.н. После полека-лека разни изрази се вмъкват в разговора – “book an appointment” (за записване на час при лекар например), “get a bus”, grab the trolley”, “make a list”, “pick me up later” … Речта често започва да се изпъстря с бисери от рода на “Ще ходя на shopping, така че направи list за продуктите” или “Book-ни appointment при GP-то, че днес съм много busy и ще ходя да плащам bill-овете.”

Не стига че разговорите се замърсяват с какви ли не чуждици, ами правописа също започва сериозно да регресира. Шлокавицата превзема азбуката на солунските братя и преди да се усетя, veche se zamislqm kak se pishat razni bukwi na kirilica.

Ех родна реч, omaina, and sweet!

Най-страшното е че процеса е съвсем незабележим. Започва се неусетно, по една-две вмъкнати думички в разговора, then постепенно тенденцията becomes worse. После се хващаш че не само казваш думичките, but also и мислиш на “чуждия” language. С времето not only езика става not that foreign anymore, а даже става все по-difficult да използваш родните думички, и much easier to pick their english (in my case) алтернатива. С влошаването на симптомите I’ve started to notice that even словореда ми morphed into some odd beast като for example да слагам глагола in front of подлога. The next phase is when I намерих за completely нормално да говоря in english with other bulgarians. It was so…. естествено, you know.

Fortunately the transformation is not (yet) напълна, така че there is still някаква hope left. Although, I must призная, it becomes increasingly трудно to fight the trend. But I still firmly believe that it is such предимство to know foreign languages. You know – not only матерния. Just have to be a little bit more cautious and not pick up too much of it. But you know what I mean, don’t you?!

Сега машината е добре екипирана, по-тиха от преди, макар че достатъчно шумна да се усеща в редките моменти, когато Жорката не вилнее в хола. Все още има разни малки проблемчета за решаване, но общо взето след няколко късни нощни сесии и ровене в дебрите на Линукс/MythTV/mplayer/Lirc успях да докарам нещата до достатъчно добре работеща система. Ще видим докога ще удържа преди да измисля нещо ново.

За край – малка доза оздравителен смях. Докато се рових из сайтовете и сравнявах различните видове вентилатори и охладителни системи, Жорката дойде при мен и попита:
- Тати, тати, какво правиш?
- Търся радиатори за процесори, миличък.
Жорката скочи от скута ми и отиде при Таня:
- Мамо, мамо, тати търси … принцесори.

За протокола – за гледане на 1080p видео кодирано в MPEG4 формат с чисто софтуерно декодиране под Линукс ще ви трябва като абсолютен минимум поне 3Ghz звяр. За съжаление видео драйверите под Линукс не поддържат хардуерно декодиране и затова процесора трябва да върши всичката работа. Хич не помага и това, че за момента чисто софтуерното декодиране поддържа само едно процесорно ядро, така че дву- и четири-ядрен процесор не помага особено. Между другото борбата за видео плеър на новата машина се води с променлив успех между VLC и mplayer. VLC има много лесен за човъркане и експериментиране конфигурационен файл със всички възможни настройки, ала mplayer кърти мивки с производителността си. И двете програми имат много добра документация макар че първата има по-добър форум и стабилните версии се обновяват по-често на официалния сайт. От друга страна, mplayer е в постоянна бета-тест фаза, ала гарантирано включва по-по-най- новите промени. Експериментите продължават.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.

1. Мениджър на проект е човек, който очаква девет жени да родят бебе за един месец.
2. Програмистът е човек, който мисли че ще отнеме 18 месеца за да се роди бебе.
3. Координаторът е човек, който знае, че една жена може да роди девет бебета за един месец.
4. Клиентът е този, който не знае защо въобще иска бебе.
5. Мениджъра по рекламата обещава да достави бебе без дори да има родилка.
6. Отделът по оптимизации на ресурсите – на тях не им трябва мъж и жена, за да се роди бебе. Те са уверени че могат да си го създадат сами.
7. Отделът по документацията пък изобщо не се интересува дали има бебе или не – те просто документират 9 месеца бременност.
8. ОТК (Отделът по Технически Контрол) от своя страна никога не са доволни от ПРОЦЕСА на създаването на бебе и постоянно търсят методи за подобряването му.

Подкован добре с доволно засегнато самочувствие се зачудих аджеба как се правят палачинки. Виж ако става дума за хапване им с боровинково сладко – няма проблеми, обаче какви други продукти освен сладкото ще са необходими ми беше пълна мъгла. Нямайки подръка голяма готварската книга на мама, се отправих към единственото място откъде можех да получа надежден и изчерпателен отговор – Интернет. Ровейки из Мрежата попаднах на няколко рецепти и използвайки невероятните си комбинаторни умения (невероятни че ги имам, не за друго) успях да спретна Рецептата за Уникалните Палачинки на Амбициозния И Гладен Ала Неуморен Остроумник (съкратено – РУПАЙ ГАНЬО). Ето необходимите съставки:
Брашно, яйца, прясно мляко, олио, тиган, печка и солидна доза търпение

А ето и как се приготвят палачинките:
Смесват се брашното, яйцата и млякото в съотношение чаша брашно към три яйца и чаша мляко и сместа се разбърква добре. Добавя се чаена лъжичка сол, съвсем малко олио (около супена лъжица) и се бърка отново, а тигана се загрява на слаб до среден огън (забележка – в тигана НЕ се слага олио). Изсипва малко от сместа в тигана и след няколко минути палачинката се обръща на другата страна и се продължава до изчерпване на забърканата смес. Използвате щипка търпение за всяка палачинка и след половин час – voila, палачинките са готови. Най-важното в целия процес е е сместа да е рядка и огъня да не е много силен. Така палачинките стават по-тънки и по-вкусни.

След известна практика и порядъчно количество използвани мляко, яйца и брашно се става специалист и може да се пробват импровизации. Каквото и да прибавяте в съставките, не слагайте захар, защото загаря тигана (изстрадан личен опит).

Да ви е сладко. И да не забравите да почерпите за рецептата.