Toshe and Tanya’s blog

Това ми го изпрати един приятел. Авторът е неизвестен, но пък обявата си е баш като истинска
—
Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите… ето как щеше да изглежда една обява:
Длъжност: шофьор
Изисквания: професионални навици на управление на леко- и тежкотоварни автомобили, тролеи, трамваи, влакове на метрото, трaктори, багери, БМП и съвременни леки/тежки танкове, на въоръжение в страните НАТО.
Навици за ралийно и екстремално управление са задължителни. Опит във Формула-1 - препоръчва се.
Кандидатите трябва да притежават сертификати от BMW, General Motors и Bosch, а също и дипломи за участие в големи международни ралита, но не по-стари от 2 години.
Заплащанe: 300-500 лева, определя се в зависимоста от резултата на интервюто.
Знания и опит в ремонт на бутални и роторни двигатели, автоматични и ръчни трансмисии, системи за запалване, бордови компютри, ABS, GPS и автомобилни аудио системи на водещи световни производители - задължително.
Опит в провеждане на тенекеджийски и бояджийски работи - плюс.

Every now and then when I’m looking for some obscure Linux command line syntax I run across forum posts of disgruntled users that complain of the complexity of the Unix command line. Contrary to this common perception the Linux (and in this sense all Unix flavours) commands are pretty simple. In fact the whole Linux/Unix philosophy is “Do one thing, do it well.” If more complex operations are required, then just use the same simple tools and chain them together to achieve the end result.

Following this mantra some experienced *nix (this is how all Linux, BSD and Unix flavours are denoted) users can do miracles with only a few lines of code. However despite this simplicity (or probably just because of it) it as equally easy to ruin a lot of months worth of work or even to get the the whole system down on its knees. Just a quick example - the dreaded “rm / -rf” command being performed as root.

Being involved in the IT for the last … many years (I don’t want to count them - it makes me feel older than I actually am) I still prefer the simple do-only-one-thing tools than the overly complex do-everything-under-the-sky programs (that breaks equally often). The simpler tools approach requires more technical knowledge than the simple “click here to start doing the stuff” theme often clamoured by the self-manifested “IT experts” or “Administrators”. The reason for my preference is not some kind of weird masochistic psychological disorder (Ok, this is not the ONLY reason), but the gratifying feeling I understand what is going on under the hood and the ability to troubleshoot the situation in the case things go wrong. Beside it is very satisfying to see the aforementioned “Administrators” scratching their head when their favourite “all-in-one” tool failed with some mystifying message. At the end most of them they end up being shown how to use alternative way of doing things… with alternative _simpler_ means.

Anyway, enough whinging about the admins and proclaiming how KISS (Keep It Simple, Stupid) principle will save the world and bring peace to all. The other reason I do enjoy Linux is the sheer fun when doing things even when doing them in the wrong way. A collection of true pearls of wisdom could be found in the so called “Unix Horror Stories” collection. For those looking for even more entertaining readings I would recommend the excellent “Unix Haters Handbook”. Beside the useful info there are few gems from “medieval” years of the Information Age history. Enjoy… and don’t forget to mount scratch monkey.

За край на годината, нещо geeky и свежо (според мен):

toshe@masha~$ python
…
>>> import this
The Zen of Python, by Tim Peters

Beautiful is better than ugly.
Explicit is better than implicit.
Simple is better than complex.
Complex is better than complicated.
Flat is better than nested.
Sparse is better than dense.
Readability counts.
Special cases aren’t special enough to break the rules.
Although practicality beats purity.
Errors should never pass silently.
Unless explicitly silenced.
In the face of ambiguity, refuse the temptation to guess.
There should be one– and preferably only one –obvious way to do it.
Although that way may not be obvious at first unless you’re Dutch.
Now is better than never.
Although never is often better than *right* now.
If the implementation is hard to explain, it’s a bad idea.
If the implementation is easy to explain, it may be a good idea.
Namespaces are one honking great idea — let’s do more of those!
>>>

Моя скромен опит за превод на горния текст:

Дзен по Питонски, от Тим Питърс

Красивото е за предпочитане пред грозното.
Изричното е за предпочитане пред подразбиращото се.
Простото е за предпочитане пред сложното.
Сложното е за предпочитане пред усложненото.
Плоското е за предпочитане пред вложеното.
Разпиляното е за предпочитане пред претъпканото.
Четливостта има значение.
Специалните случаи не са достатъчно специални, че да нарушават правилата.
Въпреки че практичността бие стриктното спазване на правилата.
Грешките никога не трябва да се пускат незабелязани.
Освен ако изрично не са направени да минават незабелязано.
В случай на двусмислие, отказвай изкушението да предполагаш.
Трябва да има един, и само един очевиден начин да се правят нещата.
Въпреки че това може да не е очевидно на пръв поглед, освен ако не сте Холандец ⁽¹⁾.
“Сега” е по-добре от “никога”.
Въпреки че “никога” е често за предпочитане пред “веднага на момента”.
Ако реализацията е трудна за обяснение, то значи е лоша идея.
Ако реализацията е лесна за обяснение, то има вероятност да се окаже добра идея.
Групирането на имена е една отлична идея - нека да правим повече от тях.
⁽¹⁾ - намек за Guido Van Rossum, създателя на Python, който е Холандец по произход.

Надявам се програмистите сред четящите да оценят хумора и мъдростта на горното. А може би и не само програмистите

И мен не ме отмина верижната покана за нещата, които малко хора знаят за мен. Ръкавицата ми хвърли Жоро (използвайки вече по-рядко използвания ми прякор в Матрицата: TO|_|_|E). Ето ги петте неща:

1. Свирил съм 4 години на акордеон. Благодарение на наученото тогава сега не съм пълен музикален инвалид. Единственото, което все още мога да изсвиря е “Мила моя мамо”.
2. Бях знаменосец на училещето до седми клас. Освен това бях инициатор и участник намирането на патрон на класа ни: Митко Палаузов - “Синът на отряда”. Ако не бяха настъпили промените на 10-и ноември сигурно щях да съм партиен секретар. Понякога все още ме прихваща партийно-революционната треска и вдъхновено ораторствам на имащите нещастието да ми бъдат събеседници в този момент.
3. Умея да създавам впечатлението на умен, информиран и знаещ човек дори когато и идея си нямам за какво става дума. В техникума и университета ми се е случвало да обяснявам неколкократно транзисторният ефект или диаграмата на електро-магнитните полета в трансформатора без всъщност съм наясно с тях. Едва след като ги обясних за деветнайсти пореден път най-накрая проумях процесите. За съжаление по това време вече никой не ме питаше - съучениците и колегите вече отдавна сами ги бяха разбрали. По-късно като инструктор в Сиско Академията имах възможността да упражнявам това си умение дори в по-голям мащаб. Горките жертви (backspace, backspace….) студенти сигурни са били наистина отчаяни щом идваха при мен на курсове.
4. Много съм срамежлив. Ако не ми личи, то е само защото успявам добре да го скрия (виж предишната точка). Особено се притеснявам когато разговарям с представители на нежния пол. Ако не беше еманципацията, то сигурно така и нямаше да се оженя. Затова - да живее еманципацията.
5. Първата ми програма която написах беше игра за Правец 8. Понеже така и не успях да се добера до тази митична машина, за да проверя едва прохождашите си програмистки идеи, играта си остана само на хартия. След време ми попаднаха листовете с кода и се смях на откровено безмислените процедури и функции. Урок от тогава - програмите работят по-добре, когато поне работят.

Ха, каква стана тя - тъкмо загрях с нещата които не знаете за мен и петте теми свършиха. Оставам си вратичка за още няколко “изповеди”. Сега да предам топката по-нататък:
Clio, Желян, Деляне, поемайте щафетата (останалите от списъка ми вече са писали по темата или отказват въобще да пишат).

Реших да споделя извадки от неспокойното ежедневие на един datacenter. На български би трябвало да се превежда като “информационен център”, но не е съвсем точно. Откъсите са в първо лице, но всички прилики и разлики с действителни лица и събития не е свъсем случайна и не е съвсем преднамерена.

“Ден първи. Започнах работа на новото място. Компанията е млада, но перспективна. Шефа е много амбициозен. Каза че предишния админ нещо много се изнервал напоследък. Заминал за Нова Зеландия на едногодишна почивка. Май много му се насъбрало тука. Сигурно е бил голям нервак. Шефа каза да се разполагам, да разучавам обстановката, да се запозная с хората. Изглежда ще бъде интересно.”

“Ден трети. Обикалям. Запознавам се хората. Разучавам обстановката. Колегите изглеждат приятни хора.”

“Ден пети. Мъча се с конфигурациите на сървърите. Стария админ големи бози е забъркал. Отнема ми доста време докато разбера какви ги е натворил.”

“Ден шести. Не знаех че се работи и събота. Шефа каза, че е по изключение. Попитах един колега колко пъти годишно се налага да работим през уикенда по изключение. Погледна ме някак странно и отговори че изключения има всяка седмица. Хм, това го нямаше в профила на задълженията ми.”

“Ден осми. Най-сетне разгадах конфигурациите на мрежата. Ама стария админ наистина ги и натворил едни… От утре започвам да оптимизирам.”

“Ден девети. Оптимизирам.”

“Ден десети. Промених настройките на рутерите. Натоварването падна наполовина. Съкратих броя на правилата с трийсет процента. Похвалих се на шефа. Нещо не се въодушеви особено. Попита ме дали съм направил резервни копия на оригиналните конфигурации. Естествено че бях направил. Съхраних ги на фирмения архивен сървър.”

“Ден десети - вечерта. Шефа звънна точно като си тръгвах. Загубили връзка с архивния сървър. Трябвало да се върна и да реша проблема възможно най-скоро.”

“Ден десети - по-късно вечерта. Открих проблема - трафика към архивния сървър минавал през един от файъруолите (firewall). След оптимизациите трафика минавал през друга машина, която пък го филтрирала. Оправих настройките. Сървъра се вижда отново. Аз си тръгвам.”

“Ден десети - много късно вечерта. По дяволите. Още съм в офиса. Архивите работят, обаче няма какво да се архивира - централната база данни загубила връзка с архивиращия сървър. Пак коригирах настройките.”

“Ден единайсети - много рано сутринта. Базата данни тръгна. От отдела по поддръжката се обадиха, че нямат достъп до уеб сайта на компанията. Мътните го взели. Забравил съм да добавя в маршрутната таблица адресите на уеб сървърите.”

“Ден единайсети - сутринта. Не издържам повече. VoIP телефоните не работели. Отново бърниках по конфигурационните файлове. Този път проблема се оказа липсващи IP адреси в сървъра за автентификация. Добавени са. Умирам за сън.”

“Ден единайсети - Проспал съм деня. Събудих се на кушетката в кухничката на офиса. Шефа ме видя и ме похвали за работата снощи. Да си я такова тая похвала. Прибирам се вкъщи.”

“Ден единайсети - вечерта. Реших да пробвам да вляза отдалечено в сървъра на офиса. Не успях. Явно файъруола не ме пусна. Утре ще го настроя.”

“Ден дванайсети. Нищо особено не се случи. Добавих правила във файуруола да разрешава отдалечен достъп. Ще работа от къщи вече.”

“Ден дванайсети - вечерта. Триста дяволи. Влязох в сървъра и намерих още десетина други логнали се вътре. На всичкото отгоре ме изритаха. Тяхната мамица. Само да скапят нещо.”

“Ден дванайсети - по-късно вечерта. В офиса съм. Оправям бъркотиите във файуъруола. Рестартирах сървъра да изгоня натрапниците. Следя лог-файловте да проследя откъде са влязли.”

“Ден тринайсети - много рано сутринта. Трима руснаци, двама китайци, един холандец и един американец. Всичките с администраторски права на машината. Китайците даже си инсталирали пощенски сървър и почнали да спамят. Дотук са навъртяли няколко гигабайта трафик. Дано шефа не разбере. Прибирам се вкъщи.”

“Ден тринайсети. Шефа ми се обади много рано сутринта. Звучеше леко изнервен. Иска да ме види незабавно в офиса. Усещам че нещо лошо се заформя.”

– Следва продължение

От шест месеца съм татко. Дойде време да споделя малко впечатления както и да да дам няколко съвета на кандидат-татковците или желаещите да станат такива някой ден. Не казвайте че не сте били предупредени!

Ето някои изстрадани истини от живота на младия родител (понеже съм родител на момче, ще говоря в мъжки род, но ако имате щастието да си имате наследничка, то съответно да се чете в женски род):

1. Имате си нов шеф. По-скоро господар. Приемете факта, че сте негови (нейни) роби.
2. Малкият господар е винаги прав.
3. Вашият господар не плаче. Той изисква внимание.
4. Свободно време не е ваше. То е на вашия господар.
5. Господарят трябва да се храни когато огладнее. Няма значение дали това е в 5 часа сутринта или по време на вечерния филм.
6. Интернет НЕ е по-важен от малкия господар. Всеки опит да се докаже обратното води до точки 3 и 4. Ако имате съмнения прочетете отново точка 2.
7. Господарят спи когато си иска. Това не важи за вас (виж отново точка 1).
8. Господарят не работи. Той затова си има роби.
9. Социалният ви живот вече няма значение.
10. Памперсите на господаря не вонят чак толкова лошо. (Това всъщност може и да не е истина, но така се успокоявайте. Казват че помага.)
11. Господаря не харесва бира. И кебабчетата (все още). Обаче това не важи за хубавите каки в Плейбой.
12. Господаря не може да бъде подкупен с пари. И с обещания също.
13. Търпението е добродетел. Но не се заблуждавайте, че става дума за търпението на господаря ви.
14. Гърдите на жена ви вече не са само ваши. И обичта й също.
15. В очите на господаря ви последните ви фотоапарат и MP3 плеър не са нищо повече от електронни чесалки за никнещите зъби.
16. Няма смисъл да почиствате току-що изгладения костюм за работа. И без това пак ще бъде оповръщан от господаря ви.
17. Как можахте и за момент да си помислите, че този емейл от шефа ви е по-важен от играчката на малкия господар! Виж пак точки 3 и 6.
18. Как не разбрахте, че клавиатурата на компютъра е по-интересна от чисто новата играчка на господаря! Копчетата на клавиатурата поне могат да се вадят.
19. Май забравих да припомня, че вие сте само роби. Колкото по-скоро го приемете, толкова ще ви е по-лесно занапред.
20. Разходката на господаря винаги е по-важна от семейните ви задължения… или удоволствия.

Това са само част от уроците в “Наръчника на младия татко” (в процес на написване от моя милост). Сигурен съм, че може още много да се добави по темата. Оставям ви го за домашно.

Изневяра! Кой да предположи, че точно Таня ще го направи! С новия ни съквартирант. И то абсолютно безсрамно точно под носа ми. Вече месец и нещо въртят авантюра. Първо се почна с най безобидни закачки, после се продължило с прегръдки докато най-сетне не ги хванах двамата в нашето легло… да се целуват голи. На всичкото отгоре новия съквартирант е отявлен цицоман и изпитва неудържимо влечение към гърдите на съпругата ми. На МОЯТА съпруга. Нахалството им вече стигна дотам, че започнаха открито да се прегръщат в мое присъствие, да танцуват заедно докато аз си приготвям сам сандвичите за работа (сам! А преди ги правеше моята съпруга!), а Таня започна все повече ме пренебрегва. Чувствам се като някакъв банкомат - използват ме само за плащане на сметките. Новия съквартирант не подхваща нищо, по цял ден само се излежава, но това не му пречи да кара моята съпруга да му приготвя закуска, обяд и вечеря. Дори в банята ходят заедно. Наглостта му стигна дотам, че дори я събужда нощем дори само да го разтрива и милва. Сърди се когато се опитам да я прегърна и ревнува, когато я целувам… Таня, моята съпруга. Просто нямам думи. Вече не зная какво да правя. Загубих си съня… на работа ходя като зомби… И най-трудното е, че не мога да направя нищо. Абсолютно нищо. Когато двама млади се обичат… какво може да се направи!Не може да се отрече, че на новият съквартирант не му липсват чар и обаяние. Симпатяга е и определено има голямо бъдеще. Като се вземе пред вид изтънчения вкус на Таня относно мъжете, никак не се учудвам, че успя да й грабне сърцето. Обаче… не е честно! Не е, нали!

Успях да хвана двамата “в действие”. Ето и съответния снимков материал:

• В колата на съквартиранта
• Целуват се в банята
• Спят един до друг
• Прегръщат се в спалнята
• И най накрая - те двамата в нашето легло

Изрезки от стенвестника

9-ти септември е светъл празник за едно младо семейство. Преди една година на тази дата нашият виден комсомолец и ударник Тоше се бракува с изявената отличничка, спортсменка и наградената с множество награди бригадирка Таня. Една година тези наши млади надежди неуморно строят своето светло бъдеще в сърцето на загниващият капитализъм. Една година те непрестанно водят битки със съвременните робовладелци и съумяват гордо да държат изправен факела на надеждата и стремежа за по-добър свят. Техните саможертви в лицето на врага, техните лишения и носталгията им към нашата Мила Родина и Партията ще бъдат светъл пример и вдъхновение за идните поколения. Въпреки трудностите и препятствията по пътя им към светлото бъдеще те суъмяват да запазят своят патриотизъм и висок дух и да се погрижат за създаването на един бъдещ член на нашата обична Партия, когото да възпитат в ценностите и примера на своите партийни ръководители. Изпращаме им най-възторжени поздрави от името на всички членове на колектива и комсомола.

Бележка от редакцията:
Всички поздрави и пожелания на работническото семейство да се препращат към редакцията. Цветя и бонбони не пием.

Днес пристигаха 4-те DVD-та със “Смахнатите истории”. Името май нищо не напомня, а? А какво ще кажете за Looney Tunes. Да точно така - лудите истории на заека Бъни и Дафи Патока, на Койота и Бързоходеца (Road Runner), на Туити и Силвестър и още и още. Общо 60 (словом - шестдесет) филмчета. Проблемът е само как ще намеря достатъчно време да ги изгледам…

Дали пък не се вдетинявам!!!

Седя си в предродилна, контракции, едно-друго… Реших да се поразходя (изнудих доктора). Вижда ме мъжът ми, ужасно уплашен и стресиран като всички нови татковци, как си, вика. Аз - гладна съм, жадна съм, омръзна ми вече, искам да си ходя вкъщи вече! Той онемя… след като родих, най-напред едно гигантско меню си поръчах. (цялата история)

Днес Таня намери този линк. Тя чете на лаптоп-а (Аси), а аз чета на Делчо. Толкова се смяхме, че ни избиха сълзи. Леле, ама то раждането си било цяла история. Живот и здраве непремнно ще разкажа нашата както му дойде време. Хахахаха, хихихихи, още ме напушва на смях само като се сетя.