Toshe and Tanya’s blog

Най-сетне се свърши чакането. Версия 3 на Общия Публичен Лиценз (General Public License – GPL) беше обявена официално днес по обед Източно-американско време. За тези които не са чували преди – това е лицензът под който се намират някои от най-големите и важни проекти със Свободен и Отворен Код (Free and Open Source – FOSS). Предишната версия е написана през далечната 1991-а година и въпреки че служи вярно дълги години и спомогна за разцъфтяването на FOSS, с годините възрастта му започна да си личи и нуждата от съвременяването на лиценза стана наложаща. През 2005 авторът на предишните две версии – Ричард Столмън започва безпрецедентна програма по организирането и обсъждането на това какъв трябва да бъде новия лиценз. Обсъждането на черновите версии, публичните групи дискутиращи различните клаузи, обратната връзка от всички заинтересовани страни и най-вече – мнението на обикновените потребители – целия процес е безпрецедентен пример за създаването на правен документ който да служи на всички нас – ПОТРЕБИТЕЛИТЕ и да се грижи и пази нашите СВОБОДИ. Единственото сравнение което ми идва наум за това събитие е създаването на Търновската Конституция, където най-будните умове на Възраждането се събрали за да увековечат в документ стремежа на народа към независимост, свобода и равноправие.

Честито на всички тези които разбират значението на това събитие. Поздравявам разработчиците които ще се възползват от новия лиценз. И казвам едно дълбоко и сърдечно БЛАГОДАРЯ на неговите създатели. Благодаря Ви че цените и пазите моята лична свобода. Благодаря ви.

П.П. Колко бих искал някой ден да кажа същите думи на политиците управляващи съдбата ни…

Най-сетне успях да подредя снимките от втората ни сватба и да ги сложа в Галерията. Доста се чудих кои да избера и накрая просто ги изсипах всичките. Това са само “официалните” от фотографката на сватбата. Има поне още два-три пъти по толкова от останалите ни приятели (и братлето). Ако някои иска да разглежда цялата фотосесия (над 500 снимки) – приятно занимание. Албумът от 5 май се намира на обичайното място за сватби.

П.П. Носейки моята съпруга на ръце минахме покрай един човек в работно облекло който ми подвикна: “Пази си кръста мойто момче. Занапред ще ти трябвя още повече.” Хм, чудно какво ли е имал пред вид?!

На някои хора и една сватба им е предостатъчна, а ние с Таня взехме че си направихме и втора. Че на следващия ден направихме и кръщенето на Жорко. То бива акселерация, ама чак пък толкова…

Този път “почивката” в България беше толкова интензивна и наситена с емоции, че трудно може да се нарече почивка ако не беше медената седмица във Велико Търново и двата дни в Хисар. От сватбата се събра достатъчно снимков и филмов материал, че и кино звезди биха ни завидяли. Сега остана тежката задача да се сортира всичко публикувам снимките в Галерията редом до снимките от първия път.

Хубаво го каза кума: “Възхищавам се на Тоше че е толкова храбър. Да се ожени втори път и то за същата жена.” Не е чак толкова страшно както звучи (мдаа… по-страшно е, ама да не ме чуят, че ще стане една… Пак ще викам изпод масата “Няма да изляза пък, да видиш кой командва вкъщи”)

След около три часа ми е полета за София. Уж не се притеснявам, а не успях да спя. Багажа ми е приготвен, куфарът – както винаги пълен до последно. Взел съм си книжки за четене, билета и паспорта са в мен…. всичко изглежда наред. Обаче един гъдел дълбоко отвътре напира през гърдите – ПРИБИРАМ СЕ ВКЪЩИ. При семейството, родителите, приятелите, при спомените от ученическите и студенските години. Вкъщи означава при семейството. А Таня и Жорко вече от седмица са в България и най-вероятно заради това не се чувствам на мястото си сега.

Спокойно! Поеми си дълбоко въздух. Така. Сега още веднъж. Издишай. А сега викай колкото гърло държи
Идвам дружина. Пригответе салатата, уискито е от мен

От днес Жорко си има братовчедка. Казва се Габриела. Да ни е жива и здрава и да слуша мама и татко. Пък те самите да свикват да не спят. Казва, че първите двайсет години било най-трудното. После се свиквало. Ще поживеем, ще видим.

Този постинг на Делян (“Сватбите са като погребение”) ме провокира да отговоря подобаващо на въпроса зададен между редовете: “За отписване ли са женените мъже?”. Ако ми бяха задали този въпрос преди (чакаи да сметна) четири години, отговорът ми най-вероятно щеше да е “Категорично да”. Сега на същия въпрос бих отговорил “Съвсем не”. Разликата се дължи … на това че се ожених Когато предложих да се оженим на Таня, тя с естественото си чувство за хумор ми разказа следното: “Жените непрекъснато се опитват да променят съпрузите си. След двайсет години съвместен живот един ден се обръщат към тях и казват “Ти не си мъжът за когото се омъжих.” Мда… не могя да отрека, че не съм бил предупреден. Както и да е, бидейки мъдър (или твърде глупав – все още не са изминали двайсет години, за да се разбере кое от двете) все пак успях да я убедя да сключим брак. Нещо да се е променило оттогава? Ами нека да помисля:
- Вече не ходя по дискотеки петък и събота вечер
- Не излизам на кафе с приятели през седмичните следобеди
- Не разполагам със свободни джобни пари (ако ми потрябват се обръщам към половинката, която винаги има някакви пари в брой)
- Явно вследствие от предишните три пункта, вече не се занимавам с жени (освен със собствената)
- Нямам време да чета книги освен ако не са свързани с работата ми
- Вечер не мога да си стоя на компютъра до когато си искам
- Ако съм си вкъщи не мога да отлагам чистенето за следващия път
Като че ли няма големи разлики, как мислите

Шегата настрана самият брак всъщност не променя хората – струва ми се че единствено се променя само тяхното отношение към него. Някои мъже го приемат като забрана на ергенските удоволствия. Или като наложени нови ограничения от семейната половинка (“Малко ми беше казармата, та сега цял живот пак ще ме комадват!”) Но надали подписът под брачното свидетелство може да спре някой младоженец решил се да продължи по старому. Според мен важното в брака е обещанието между двамата ангажирани. Обещанието да бъдат един до друг не само в момените на радост, но и на трудности, във времена на оскъдица и във времена на триумфи; да се подкрепят и съветват за успеят да постигнат повече заедно, отколкто биха успели самостоятелно. Бракът всъщност е едно посвещение към най-добрия приятел – твоят съпруг или съпруга. И както всяко приятелство това се развива, променя се и уляга заедно с хората. Но както и при изборът на приятелите, всеки във тази връзка е обвързан толкова, колкото самия е решен да бъде. Никой не може да задължи друг да му бъде приятел, камо ли в семейня в семейният живот. Това че хората се променят след сватбата (или по-скоро след решението да заживеят заедно) се дължи на разумния избор който са направили – изборът да се променят. Не можем да съдим другите за избора както не бихма искали те да ни съдят за нашия. Точно заради тази причина Делян провокира моята реакция – сватбата и семейния живот са избор на всеки от нашите приятели и ако ние ги “отписваме” само защото вече си имат половинка… дали въобще си е струвало тези хора да ни считат за приятели. Приятели ли са тези, които те ограничават в твоя собствен избор?!

Спомням си как се почувствах когато един много близък мой приятел ми съобщи че ще се жени. “Един приятел по-малко” беше първата ми мисъл. И доста време след това се чувствах сякаш жена му го беше откраднала от мен. Добре че този етап отмина. Сега поглеждам назад и си мисля че реакцията е типична проява на ревност, само дето ми беше малко трудно да си го призная в началото. Всъщност се оказа че спечелих още един приятел в лицето на съпругата му а вярвам че и те двамата чувстват същото.

За финал ще разкрия една една малка тайна – в действителост не самият брак променя хората. Те се променят когато… се появят децата. Но затова – друг път.

This post is instigated by an article in Linux Journal called “Save the BBC from Windows DRM!”. The article raises few very reasonable concerns about BBC independance if media publisher decides to go Microsoft route to protect its on-demand content. Since I am currently living in UK and as such paying the TV License tax, I just could not miss the chance to say what I think about this issue, especially taking into account the money I must pay for the license (at the moment it is about 131.50 pounds for colour TV set per year). I am sure there are much better ways BBC could spent my money than just giving them away to a company known for abusing its monopoly to stifling inovations and smashing competition. I would rather prefer to see my money invested in improving the quality of the content and making it more accessible to the public.

As advised at the end of Linux Journal article I visited BBC Consultation page and filled out the questionaire. I also decided to publish it on my blog, to make sure my concerns will not dissapear buried under the usual bureaucracy typical for large organizations. Below are the questions and my answers.
Continue reading ‘BBC consultation about on-demand services’ »

Author: mujimasa This image is copyrighted. Copyright (c) L. Bukov. All rights reserved. See the original publication. See more of this author…

И мен не ме отмина верижната покана за нещата, които малко хора знаят за мен. Ръкавицата ми хвърли Жоро (използвайки вече по-рядко използвания ми прякор в Матрицата: TO|_|_|E). Ето ги петте неща:

1. Свирил съм 4 години на акордеон. Благодарение на наученото тогава сега не съм пълен музикален инвалид. Единственото, което все още мога да изсвиря е “Мила моя мамо”.
2. Бях знаменосец на училещето до седми клас. Освен това бях инициатор и участник намирането на патрон на класа ни: Митко Палаузов – “Синът на отряда”. Ако не бяха настъпили промените на 10-и ноември сигурно щях да съм партиен секретар. Понякога все още ме прихваща партийно-революционната треска и вдъхновено ораторствам на имащите нещастието да ми бъдат събеседници в този момент.
3. Умея да създавам впечатлението на умен, информиран и знаещ човек дори когато и идея си нямам за какво става дума. В техникума и университета ми се е случвало да обяснявам неколкократно транзисторният ефект или диаграмата на електро-магнитните полета в трансформатора без всъщност съм наясно с тях. Едва след като ги обясних за деветнайсти пореден път най-накрая проумях процесите. За съжаление по това време вече никой не ме питаше – съучениците и колегите вече отдавна сами ги бяха разбрали. По-късно като инструктор в Сиско Академията имах възможността да упражнявам това си умение дори в по-голям мащаб. Горките жертви (backspace, backspace….) студенти сигурни са били наистина отчаяни щом идваха при мен на курсове.
4. Много съм срамежлив. Ако не ми личи, то е само защото успявам добре да го скрия (виж предишната точка). Особено се притеснявам когато разговарям с представители на нежния пол. Ако не беше еманципацията, то сигурно така и нямаше да се оженя. Затова – да живее еманципацията.
5. Първата ми програма която написах беше игра за Правец 8. Понеже така и не успях да се добера до тази митична машина, за да проверя едва прохождашите си програмистки идеи, играта си остана само на хартия. След време ми попаднаха листовете с кода и се смях на откровено безмислените процедури и функции. Урок от тогава – програмите работят по-добре, когато поне работят.

Ха, каква стана тя – тъкмо загрях с нещата които не знаете за мен и петте теми свършиха. Оставам си вратичка за още няколко “изповеди”. Сега да предам топката по-нататък:
Clio, Желян, Деляне, поемайте щафетата (останалите от списъка ми вече са писали по темата или отказват въобще да пишат).

Изтърколи се още една година. Обикновено се прави равносметка как е изминалата предишната и какви са надеждите за следващата. Интересните събития през 2006-а бяха доста – достатъчно е да прегледам набързо блога за да си припомня повечето от тях. Това, което може би остана скрито от блога бяха инфарктните последни дни на 2006 – интервюто за работа и последвалите го събития. След тригодишен стаж предимно в сферата на структурното окабеляване и мрежи, преминавам към поддръжката в data centre (така и не успях да намеря точен превод на тази дума). Доста катерене по стълбицата на йерархията падна през тия три години, кажи-речи от самото дъно, че даже и от по-дълбоко. Но си заслужаваше. Имах възможността да работя с доста хора, някои от които бяха като излези от разказите на Чудомир или О’Хенри. Някои не хич не бяха лесни за раговор, камо ли да се работи с тях. Понякога работата беше трудна и изнерваща. Често стреса беше съсипващ. Доста хора дойдоха и си отидоха. Някои останаха. С някои от тях станахме приятели. Някои от тях дори ще ми липсват. Но това, което ме накара да се чувствам удовлетворен и възнаграден за всичките вложени усилия бяха няколкото думи на нашия мениджър при подаването на молбата ми напускане: “Да знаеш, че винаги ще има място за теб в нашата компания.” Наистина колко малко му трябва на човек да се чувства добре – една добра дума. Дай боже всеки му. А относно пожеланията за 2007 – да сме живи и здрави… останалото все някак ще се нареди.