Toshe and Tanya’s blog

Днес се изтърколи още една петилетка от моето съществувание. Равносметката е че не успях да преизпълня плануваното, но като се има пред вид, че на последния партиен пленум даже нямаше петилетен план, мисля че се справих горе-долу добре. Да видим какви ще бъдат следващите директиви.

“Така е… Броените дни бързо се привършват” тежко въздъхна дядо Кольо докато ни изпращаше на летището. Мъчно му беше, че изпращаше Жорката и нас обратно след няколкото седмици прекарани на село. Мъчно беше и на другия дядо, но най-вече на бабите. Имах чувството че ако с Таня се бяхме залисали твърде много с багажа и документите, те щяха да грабнат мъника и да ни оставят да летим без него. Заради това, а и за да си спестим донякъде болката от раздялата съкратихме процедурата по изпращането и след няколко часа вече летяхме към къщи. Нашето си вкъщи, доколкото една квартира може да се нарече “вкъщи”, но където поне знаехме в кой шкаф се намират подправките.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.

Утре летим в България за един месец почивка. Този път не искаме да си правил планове как ще прекараме отпуската освен планираното море. Дано този път избегнем лудницата от предишните ни прибирания. Надявам се и да реализираме един хубав поход на планина. Купихме си нови обувки и раница специално за случая. Не знам как ще съм с Интернет-а, ала все някак ще устискам един месец. Важното е на Жорката да му хареса.

Ако бебетата се правеха от фирми…

1. Мениджър на проект е човек, който очаква девет жени да родят бебе за един месец.
2. Програмистът е човек, който мисли че ще отнеме 18 месеца за да се роди бебе.
3. Координаторът е човек, който знае, че една жена може да роди девет бебета за един месец.
4. Клиентът е този, който не знае защо въобще иска бебе.
5. Мениджъра по рекламата обещава да достави бебе без дори да има родилка.
6. Отделът по оптимизации на ресурсите – на тях не им трябва мъж и жена, за да се роди бебе. Те са уверени че могат да си го създадат сами.
7. Отделът по документацията пък изобщо не се интересува дали има бебе или не – те просто документират 9 месеца бременност.
8. ОТК (Отделът по Технически Контрол) от своя страна никога не са доволни от ПРОЦЕСА на създаването на бебе и постоянно търсят методи за подобряването му.

Един ден нещо издразних Таня относно тема готвене (голяма грешка – няколкото килограма отгоре след студентските години са ми от нейните манджи) и тя каза “Хайде да те видим ти какво можеш да сготвиш”. Хванат натясно се опитах да се измъкна с обичайните “пържени яйца” и “салата”, обаче номера не мина. Така под критичния и леко насмешлив поглед на по-добрата ми половинката обещах да направя палачинки. Няма да се давам я! Какъв мъж съм ако не мога да сготвя една закуска! Мдаа…

Подкован добре с доволно засегнато самочувствие се зачудих аджеба как се правят палачинки. Виж ако става дума за хапване им с боровинково сладко – няма проблеми, обаче какви други продукти освен сладкото ще са необходими ми беше пълна мъгла. Нямайки подръка голяма готварската книга на мама, се отправих към единственото място откъде можех да получа надежден и изчерпателен отговор – Интернет. Ровейки из Мрежата попаднах на няколко рецепти и използвайки невероятните си комбинаторни умения (невероятни че ги имам, не за друго) успях да спретна Рецептата за Уникалните Палачинки на Амбициозния И Гладен Ала Неуморен Остроумник (съкратено – РУПАЙ ГАНЬО). Ето необходимите съставки:
Брашно, яйца, прясно мляко, олио, тиган, печка и солидна доза търпение

А ето и как се приготвят палачинките:
Смесват се брашното, яйцата и млякото в съотношение чаша брашно към три яйца и чаша мляко и сместа се разбърква добре. Добавя се чаена лъжичка сол, съвсем малко олио (около супена лъжица) и се бърка отново, а тигана се загрява на слаб до среден огън (забележка – в тигана НЕ се слага олио). Изсипва малко от сместа в тигана и след няколко минути палачинката се обръща на другата страна и се продължава до изчерпване на забърканата смес. Използвате щипка търпение за всяка палачинка и след половин час – voila, палачинките са готови. Най-важното в целия процес е е сместа да е рядка и огъня да не е много силен. Така палачинките стават по-тънки и по-вкусни.

След известна практика и порядъчно количество използвани мляко, яйца и брашно се става специалист и може да се пробват импровизации. Каквото и да прибавяте в съставките, не слагайте захар, защото загаря тигана (изстрадан личен опит).

Да ви е сладко. И да не забравите да почерпите за рецептата.

Въпреки че ежедневно се занимавам с компютри и съм свикнал с бурното развитие на технологииите, все още има неща в бранша, които ме смайват. Ето например последната версия на библиотеката за програмиране QT 4.4 (произнася се като англииското “cute” – приятен). Едно от новите въведения е реализирането на WebKit – модулен интернет браузър (е не мога да се насиля преведа тая дума като “четец” и това си е!). Още след като бяха пуснати библиотеките PyQT за връзка между Python и Qt 4.4 започнах да се човъркам из кода и за по-малко от два часа (толкова ми отпусна Жорката докато спеше обедния си сън) успях да спретна един много елементарен браузер. Само за сравнение – новата версия на Firefox 3 отне повече от година и половина. Естествено няма място за сравнение на няколко набързо нахвърлени реда код и гигантското постижение което е новия Firefox, но все пак дава перспектива.
Ето как изглежда програмката в действие:

А по-долу е кода на главната програма (webkit_test.py) и на визуалната част (т.нар. GUI – Graphical User Interface) – (Ui_webkit_test.py). Графиния интерфейс е проектиран с QtDesigner а за редактор съм използал Eric4. За сваляне на кода – ето на този адрес: http://toshe.bukov.com/download/toshe_bukov_pyqt_4.4_webkit_example_ver._0.6.zip.

Continue reading ‘Направи си сам… уеб браузър’ »

“Успехът не идва сам при теб… ти трябва да отидеш при него”.
– Марва Колинс, Американска учителка

От полунощ Ройтерс официално престана да съществува като самостоятелна компания. От днес нататък компанията ще продължи като обединение на две могъщи финансови корпорации – канадската Томсън Корпорейшън и Ройтерс Груп. Новата компания носи името Томсън Ройтерс Корпорейшън и има амбициите да стане световен лидер по снабдяването на информация за професионалистите от всякакви браншове – от финансовите институции, инвестиционни банки и кредитни организации през телевизионните и интернет агенции до правни и научни-изследователски центрове.

Томсън Ройтерс запазва основните ценности на Ройтерс благодарение на които компанията става синоним на точните и безпристастни новини. В настоящия век, когато изобилието от информация е нещо нормално, малко са източниците които се цитират с толкова доверие както новините от “Агенция Ройтерс”. Така наречените “Принципи на доверие” създадени и утвърдени от Ройтерс включват следното:

• Ройтерс не бива да става зависима или да попада в ръцете на една единствена група от интереси.
• Цялостта, независимостта и безпристрастността на компанията не трябва да бъдат нарушавани.
• Ройтерс предлага надеждна и безпристрастна информация на всички към които компанията има или би могла да има договорни задължения.
• Ройтерс уважава всички заинтересовани страни без да отдава предпочитание някоя от тях.
• Компанията не ще жали сили за да разширява и адаптира своите услуги и продукти, за да просперира и утвърждава своята лидерска позиция като снабдител на световни новини и бизнес информация.

Малко хора знаят, но e факт че по-голямата част от бизнеса на Ройтерс не са телевизионните и вестникарски новини, а именно бизнес информацията. Компанията има връзки със всички световни борси и една от първите в обработката и предаването на борсовата информация до най-отдалечените крайчета на света. Наистина се изисква много труд и усилия за да станеш сред първите в тази толкова оспорване и конкурента среда. А още по-трудно е да задържиш тази позиция. Имайки привилегията да бъда свидетел на трансформациите в Ройтерс и развитието и през последните години, съм твърдо убеден в успеха компанията. Всички които работиха толкова здраво и упорито за да превърнат Ройтерс и света в по-добро място за живеене го заслужават.

Пожелавам успех на новата компания и нейните служители.

Това ми го изпрати един приятел. Авторът е неизвестен, но пък обявата си е баш като истинска
—
Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите… ето как щеше да изглежда една обява:
Длъжност: шофьор
Изисквания: професионални навици на управление на леко- и тежкотоварни автомобили, тролеи, трамваи, влакове на метрото, трaктори, багери, БМП и съвременни леки/тежки танкове, на въоръжение в страните НАТО.
Навици за ралийно и екстремално управление са задължителни. Опит във Формула-1 – препоръчва се.
Кандидатите трябва да притежават сертификати от BMW, General Motors и Bosch, а също и дипломи за участие в големи международни ралита, но не по-стари от 2 години.
Заплащанe: 300-500 лева, определя се в зависимоста от резултата на интервюто.
Знания и опит в ремонт на бутални и роторни двигатели, автоматични и ръчни трансмисии, системи за запалване, бордови компютри, ABS, GPS и автомобилни аудио системи на водещи световни производители – задължително.
Опит в провеждане на тенекеджийски и бояджийски работи – плюс.

В едно от компютърните списания които чета тия дни имаше тема за най-глупавите неща правени от компютърните специалисти на техните лаптопи и настолни компютри. Четейки признанията на авторите на списанието се замислих какви са моите прегрешения по темата. Не успях да се сетя за много. Истината е че дълго време нямах собствен компютър и когато най-сетне се сдобих с такъв се стараех да си го пазя много. Може би затова успявам дълго време да избегна проклятието на разлятата чаша кафе върху клавиатурата или не дай си боже – върху самия компютър. Сигурно фактът че не пия кафе също оказва влияние. Все пак и аз не съм безгрешен и бих допринесъл достатъчно материал за не една и две статии в списание. Откъде да започна… мдааа. Нека да е от моята сисадминиска кариера.

По времето когато преподавах в Академията се наложи да инсталирам уеб и пощенски сървър. Въоръжен с много ентусиазъм и малко знания направих една инсталация на Линукс и потроших няколко дни да я настройвам за нашите нужди придобивайки в процеса малко повече знания и губейки голяма част от ентусиазма. За историята е важно да се отбележи избора ми на файлова система – воден от изследователския си нюх и подкован със статистики и мнения от форуми, заложих на сравнително новата и революционна за времето си ReiserFS (версия 3). Дотук лошо няма. Сървъра си работеше перфектно, и няколко дни се разхождах със приповдигнатото самочувствие на врял и кипял админ. За съжаление един ден реших да оптимизирам още малко нещата и след като няколко процеса забиха взех че рестартирах сървъра. След рестарта бях топло посрещнат от съобщението, че на диска няма разпозната файлова система. Има едно особено състояние на духа, което предизвика съвсем осезаемо физическо усещане на обливане със студена пот. В този момент имах удоволствието да изпитам това състояние в цялата му прелест. След това го изпитах още веднъж при осмислянето на факта, че не бях направил нито едно архивно копие след инсталацията. Последващите няколко часа бяха прекарани в разкачване на дискове, закачването им на друга машина и пускането на проверка на файловата система. В края на упражнението имах почти цялата система възстановена. Почти. Бърза проверка показа че всичките файлове са намерени… по-точно всичките 117 000 (словом: сто и седемнадесет хиляди) разпокъсани парченца от файловете. Мърфи се беше пресегнал през временно-пространствения континиум и стовари закона си с цялата си мощ върху нашият беден сървър в секундата когато съм натискал бутона за захранването. Рестарта съвпаднал точно с момента, когато дървото на файловата система се е балансирало водейки до загубата на индекса на файловете и директориите. Така че информацията все още си беше на диска, само че файловата система не знаеше къде да ги намери. В тази фаза студеното изпотяване вече ми се струваше нормално състояние. Но какво са 117 000 парчета от файлове за Истинския Администратор ™. След подробно търсене из парченцата успях да намеря части от текстовата конфигурация на повечето услуги и след още няколко дни (вече имах опит) сървъра беше онлайн отново. Този път направих архивно копие. Както и месец след това. И на всеки два месеца след тази случка. Не че се наложи да ги ползвам.

От втората ми проява на изключителна глупост в най-неподходящ момент си изпати Stoma. В живота на всеки един кандидат инженер идва момент в който трябва да се изправи пред комисия за защита на дипломна работа. В случая на Stoma тази дипломна работа включваше реализацията на клъстер от няколко разнородни машини. Като новоизпечен инженер дипломирал се няколко месеца по-рано, естествено горях от желание да изявя своите способности и предложих помощта си. Беше ранен следобед когато настроихме машините и Stoma приключваше последните приготвления за тестовете. Все още неудовлетворен че не съм успял да демонстрирам най-доброто от себе си се лог-нах в компютъра на Stoma и в изблик на ентусиазъм пуснах обновяване на операционната система (Линукс естествено, какво друго може да се ползва за клъстери!). Излязоха разни въпроси на които естествено отговорих с “Yes” без даже да ги чета като един истински инженер. (Истинският Инженер ™ не чете съобщения – той винаги знае какво прави). Мярнах някакъв ред за премахвани пакети, обаче така и на разбрах какво става докато не чух някакъв стон откъм бюрото на Stoma. Бърз поглед към монитора му и забелязах как прозорците на приложенията един по един се затварят точно като на филм. Stoma имаше изражението на корабокрушенец, който току що е видял спасителния кораб да се отдалечава към хоризонта. Секунда по-късно се обърна към мен с един такъв леко плашещ поглед, че набързо се отказах да давам каквито и да било идеи. Към три и половина сутринта успяхме да възстановим щетите. Аз се прибрах към пет а защитата беше в осем. Няма нужда да споменавам че Stoma се справи блестящо. Само че се съмнявам дали ще ми повери друга машина за настройване.

Историята познава още много случаи на проява на глупост от моя страна, но стига толкова хвалби за един постинг.

Every now and then when I’m looking for some obscure Linux command line syntax I run across forum posts of disgruntled users that complain of the complexity of the Unix command line. Contrary to this common perception the Linux (and in this sense all Unix flavours) commands are pretty simple. In fact the whole Linux/Unix philosophy is “Do one thing, do it well.” If more complex operations are required, then just use the same simple tools and chain them together to achieve the end result.

Following this mantra some experienced *nix (this is how all Linux, BSD and Unix flavours are denoted) users can do miracles with only a few lines of code. However despite this simplicity (or probably just because of it) it as equally easy to ruin a lot of months worth of work or even to get the the whole system down on its knees. Just a quick example – the dreaded “rm / -rf” command being performed as root.

Being involved in the IT for the last … many years (I don’t want to count them – it makes me feel older than I actually am) I still prefer the simple do-only-one-thing tools than the overly complex do-everything-under-the-sky programs (that breaks equally often). The simpler tools approach requires more technical knowledge than the simple “click here to start doing the stuff” theme often clamoured by the self-manifested “IT experts” or “Administrators”. The reason for my preference is not some kind of weird masochistic psychological disorder (Ok, this is not the ONLY reason), but the gratifying feeling I understand what is going on under the hood and the ability to troubleshoot the situation in the case things go wrong. Beside it is very satisfying to see the aforementioned “Administrators” scratching their head when their favourite “all-in-one” tool failed with some mystifying message. At the end most of them they end up being shown how to use alternative way of doing things… with alternative _simpler_ means.

Anyway, enough whinging about the admins and proclaiming how KISS (Keep It Simple, Stupid) principle will save the world and bring peace to all. The other reason I do enjoy Linux is the sheer fun when doing things even when doing them in the wrong way. A collection of true pearls of wisdom could be found in the so called “Unix Horror Stories” collection. For those looking for even more entertaining readings I would recommend the excellent “Unix Haters Handbook”. Beside the useful info there are few gems from “medieval” years of the Information Age history. Enjoy… and don’t forget to mount scratch monkey.