Tова е превод на оригиналния текст от Phrack:

Днес хванаха още един – навсякъде из вестниците тръбят “Младеж арестуван във възка с компютърно престъпление”, “Хакер арестуван след опит за проникване в банка”….

Глупави деца. Всичките са еднакви.

Но дали и вие, въпреки всичките ви титли и техническа мисъл от на ниво от 50-те години на миналия век, някога сте поглеждали през очите на хакера? Замисляли ли сте се какво го всъщност го мотивира, какво го прави такъв какъвто е и защо е станал такъв?

Аз съм хакер, а това е моят свят….

Всичко започна от училището… Аз съм по-умен от повечето от другите деца в класа, а глупостите на които ни учеха там ме оттегчават…

На умник се прави, а?  Да върви по дяволите.  И той е като всички останали.

В часа за петнайсти път ни обясняват как се опростяват дробни числа. Аз знам как се прави. “Не, не госпожо Смит, нямам го в тетрадката си – сметнах го наум…”

Проклет умник. Сигурно го е преписал. Те всичките са еднакви.

Днес направих откритие. Намерих компютър. Много е як. Прави точно това,  което искам да прави. Ако направи грешка, то е само защото аз съм му казал така и грешката всъшност е моя. Не защото не ме харесва… или се плаши от мен… или си мисли че се правя на много умен… или че не обича да обяснява и защото всъщност мрази работата си като учител…

Проклето дете. Само гледа да играе игри на компютъра. Като всички останали.

И после … се случи… Отворих вратата към един нов свят… течейки по телефонната линия като хероин през вените на наркоман, пулсирайки в електронени вълни изпращани по кабела, в бягство от ежедневните простотии… към един нов пристан.

Това е…. моят свят. Аз съм част от него. Той ми принадлежи….  както и аз на него.
Познавам всеки в него… дори и да не съм ги срещал, дори никога да съм си говорил с тях… дори никога повече да не чуя за тях… Познавам ги всичките.

Хлапака пак ли е на телефонната линия! Мътните да го вземат. И всичките като него също.

Можете да заложите задника си, че всички ние сме еднакви. В училището ни хранеха с бебешка каша, когато ние копнеехме за пържоли… А парченцата месо които успяваха да се промъкнат между кашата бяха сдъвкани и безвкусни.  Над нас издевателстваха садисти… а останалите просто ни игнорираха с апатия. Малкото, които имаха какво да ни научат, ни намериха за деца изпълнени с желание, но те бяха капка вода в пустинята.

Сега това е нашият свят… светът на електроните и мрежовия суич, на красотата на битовете и байтовете. Ние използваме безплатно услуги, които и без това трябва да струват стотинки, ако не бяха притежавани и експлоатирани от алчни печалбари, и заради това ни наричат престъпници.  Ние търсим познание… а вие ни наричате престъпници.  Ние съществуваме без цвят на кожата, без националност, без религиозни пристрастия… а вие ни наричате престъпници. Вие построихте атомната бомба. Вие подстрекавате войни. Вие убивате, мамите и лъжете, а искате да ви повярваме, че е за наше добро и че престъпниците всъщност сме Ние.

Да, аз съм престъпник. Моето престъпление е това че съм любознателен. Моето престъпление е че съдя за хората по това, което казват и мислят, не по това как изглеждат. Моето престъпление е, че съм по-умен от Вас, нещо, което Вие никога няма да ми простите.

Аз съм хакер и това е моя манифест.  Може да спрете мен, но не може да спрете всички ни… защото… вие всичките сте еднакви.

+++ Менторът +++

* ASL PLS е- популярно съкращение на “age, sex, location please” (моля, какви са ти възрастта, пола и къде си в момента) използвано в IRC чатовете.

Действието се развива някъде в късните 90-те или в ранните години на 21-ия век.

/server shake.your-brain.mil

*** connected

/nick root@localhost.edu

/j #enter_in_the_real_life

/me is online

Мдааа! Във времето на поколението на “asl pls” и безсънните нощи game-ване взех да си мисля, че нещо не ми е наред. Когато бъдещето беше още светло, компютрите – Правец, а операционната система – DOS, когато Microsoft още не беше заразила 90% от PC-тата със Windows, а Интернет беше чуждица, денем и нощем бълнувах за един брой ЕИМ (за непросветените – Електронно Изчислителна Машина, което е българската дума за computer). Сега, 10-ина години по-късно, във времето на www, Counter-Strike и “Click here” си мечтая за простото удоволствие да поговоря с някого за нещо различно от темата PC-та. Напоследък първите думи на хората около мен са: “Здрасти! Абе да знаеш що ми забива Explorer-а”, “Я кажи откъде да си сваля…”, “Що не ми бачка мрежовата карта” или вариации по темата. Какво стана с другите умозанимаващи дейности? Страх ме е да попитам каква е последната книга, която въпросната личност е чела, защото рискувам да получа съобщението “Error 404 – Not Found”. Е все пак е по-добре от “Error 500 – Internal server error”, което е резултат от моите усилия да сменя темата на нещо различно от последното играно ниво на Quake или поредната Holywood-ска промивка на мозъка, наречена кино.

*** SeXy has invited you to join #f…_all_the_chicks

/ignore S*.*

Става ми смешно, когато всеки втори, който се е научил да инсталира Windows (просто натискай бутона “Next>” докато видиш бутона “Finish”) се именува хакер. Без дори да е чел МАНИФЕСТА. Не, не кой да е манифест а Манифестът на хакера. Ще цитирам нещо от него:

“…Да, Аз съм престъпник. Моето престъпление е любопитството ми. Моето престъпление е, че съдя за хората по това, което казват и мислят, не по това как изглеждат. Моето престъпление е, че съм по-умен от Вас, нещо, което Вие никога няма да ми простите. Аз съм хакер и това е моя манифест. Вие може да спрете един от нас, но не може да спрете всички… А Вие… Вие всичките сте еднакви… “

/ban #hakers *.*

Е, не искам да подценявам новоизпечените компютърни специалисти, по съвместителство наричани хакери, но не виждам нищо героично в това да издърпаш няколко програми от Мрежата и да скапеш нечие PC през IRC-то и съответно да ликвидираш нечии неколкомесечен труд например. По-трудното е обратното. Но май взех да ставам твърде поучителен и досаден. Последно по темата – хакер не е онзи шумния на съседния компютър в залата, който се провиква, че току-що е изритал някой от 4ат-а, а онова малкото, приведено на клавиатурата момченце, което почти не използва мишката и чиито desktop изглежда скучен в черно-белите си цветове.

*** you were kicked by LamerZ (reason: speak too much)

*** attempting to rejoin

/part #life_is_so_complicated

Изглежда, че няма измъкване от тия компютри. Но ако все още не сте си обременили съзнанието с някой курс по компютърна грамотност, послушайте ме – НЕ ЗАПОЧВАЙТЕ. Все едно ви чувам: “Дааа, лесно му е на тоя, нали си ги знае нещата” Е да ама ако знаете как искам някой път да мога да напиша:

DELTREE /y c:\

e, но все пак си пазя по едно архивно копие под ръка

File not found

c:\install\setup

Дерзайте. Учете се и преди да си ви хванали неотменно вървящите със техниката комплекси, си спомнете, че Техниката е направена да служи на Хората, не обратното! А Хората на кой служат? Хм, ще оставя това на вашето въображение (ако все още ви се намира, моето го вградиха във browser-а и сега си върви като plug-in).

/quit (/me enters to the MATRIX)

Not responding.

Kernel32.exe has performed an illegal operation and will be shut down.

rebooting…

— TO|_|_|E —

България, ранна пролет. Още е студено. Къща на село, стая с бумтяща печка тип “чудо”. Жорко току-що пристингал и баба му и дядо му разтоварват багажа. Жорко влиза стаята и след секунда хвърчи по коридора викайки с пълен глас “Дядооооо, fiiiiireeeeeee.” Дядо му тича да види какво става, вижда че всичко е наред и пита хлапето: “Да, Жорко, какво има?”. “Fire^*, дядо, има fire в стаята”. Дядо му не разбирайки английската дума, само се съгласява “Да, да, така е Жорко, така е”. Обаче малкия го дърпа към стаята и показва отблясъците на огъня през процепите на печката и казва с едни такива големи очи “Дядо, има fire в стаята.” Едва тогава дядо му се досеща, че детето дава аларма за пожар.

Така става когато децата растат в къщи с парно!

* – Fire е английската дума за огън.

Първо се почва с някой ежедневни думички – например station (произнася се стейшън) вместо спирка, bill (бил) за сметка, landlord (лендлорд) за хазяин и т.н. После полека-лека разни изрази се вмъкват в разговора – “book an appointment” (за записване на час при лекар например), “get a bus”, grab the trolley”, “make a list”, “pick me up later” … Речта често започва да се изпъстря с бисери от рода на “Ще ходя на shopping, така че направи list за продуктите” или “Book-ни appointment при GP-то, че днес съм много busy и ще ходя да плащам bill-овете.”

Не стига че разговорите се замърсяват с какви ли не чуждици, ами правописа също започва сериозно да регресира. Шлокавицата превзема азбуката на солунските братя и преди да се усетя, veche se zamislqm kak se pishat razni bukwi na kirilica.

Ех родна реч, omaina, and sweet!

Най-страшното е че процеса е съвсем незабележим. Започва се неусетно, по една-две вмъкнати думички в разговора, then постепенно тенденцията becomes worse. После се хващаш че не само казваш думичките, but also и мислиш на “чуждия” language. С времето not only езика става not that foreign anymore, а даже става все по-difficult да използваш родните думички, и much easier to pick their english (in my case) алтернатива. С влошаването на симптомите I’ve started to notice that even словореда ми morphed into some odd beast като for example да слагам глагола in front of подлога. The next phase is when I намерих за completely нормално да говоря in english with other bulgarians. It was so…. естествено, you know.

Fortunately the transformation is not (yet) напълна, така че there is still някаква hope left. Although, I must призная, it becomes increasingly трудно to fight the trend. But I still firmly believe that it is such предимство to know foreign languages. You know – not only матерния. Just have to be a little bit more cautious and not pick up too much of it. But you know what I mean, don’t you?!

Сега машината е добре екипирана, по-тиха от преди, макар че достатъчно шумна да се усеща в редките моменти, когато Жорката не вилнее в хола. Все още има разни малки проблемчета за решаване, но общо взето след няколко късни нощни сесии и ровене в дебрите на Линукс/MythTV/mplayer/Lirc успях да докарам нещата до достатъчно добре работеща система. Ще видим докога ще удържа преди да измисля нещо ново.

За край – малка доза оздравителен смях. Докато се рових из сайтовете и сравнявах различните видове вентилатори и охладителни системи, Жорката дойде при мен и попита:
- Тати, тати, какво правиш?
- Търся радиатори за процесори, миличък.
Жорката скочи от скута ми и отиде при Таня:
- Мамо, мамо, тати търси … принцесори.

За протокола – за гледане на 1080p видео кодирано в MPEG4 формат с чисто софтуерно декодиране под Линукс ще ви трябва като абсолютен минимум поне 3Ghz звяр. За съжаление видео драйверите под Линукс не поддържат хардуерно декодиране и затова процесора трябва да върши всичката работа. Хич не помага и това, че за момента чисто софтуерното декодиране поддържа само едно процесорно ядро, така че дву- и четири-ядрен процесор не помага особено. Между другото борбата за видео плеър на новата машина се води с променлив успех между VLC и mplayer. VLC има много лесен за човъркане и експериментиране конфигурационен файл със всички възможни настройки, ала mplayer кърти мивки с производителността си. И двете програми имат много добра документация макар че първата има по-добър форум и стабилните версии се обновяват по-често на официалния сайт. От друга страна, mplayer е в постоянна бета-тест фаза, ала гарантирано включва по-по-най- новите промени. Експериментите продължават.

1. В началото на десетилетието лихвения процент в САЩ започва да намалява и към 2004 година стига до абсолютния си минимум от порядъка на 1 процент. Това стимулира търсенето на заеми, особено на ипотечните и много хора закупуват жилища. В стремежа си за повече клиенти и съответно по-големи печалби, банките отпускат ипотеки с ниска начални лихва за ограничен срок (една-три години) на всеки желаеш, с минимални или дори никакви проверки дали въпросния желаещ може да си позволи вноските по заема. Поради тази причина тези заеми са по-рискови и се наричат “нискокачествени” (subprime) и по принцип лихвата по тях (след първоначалния промоционален период) е доста по-висока, следователно са по-доходоносни за отпускащите ги банки.
2. Всеки ипотечен заем се застрахова в случай на фалиране на плащащите ги хора. През последните години банките започват да структурират “нов” начин на застраховка, който се състои в разделянето на заема на части и продажбата на тези части на различните инвестиционни банки и хедж фондове. Тези застраховки се рекламират като първокачествени (AA, prime) , с висок лихвен процент, но без асоциираните рискове на subprime ипотечните заеми. В резултат на разпределянето на части от застраховката на тези заеми и продажбата им в пакет с други инвестиционни продукти, много банки от целия свят се оказват съ-застрахователи на ипотечния заем. Тези инвестиционни пакети се наричат “Косвени задължения по заем (Collateralized debt obligation). Навремето финансистът Уорън Бъфет нарича [PDF] този вид финансови продукти “Финансовия еквивалент на оръжия за всеобщо унищожение”.
3. Тъй като тези subprime ипотечни заеми са с по-голяма лихва те носят по-големи печалби на банката и съответно до повече бонуси на служителите (и особено на изпълнителните директорите), които пък от своя страна стимулират към повече и по-рискови закупувания на въпросните subprime заеми.
4. В резултат на лесното отпускане на ипотеки, търсенето на имоти нараства прекомерно, цените на жилищата скачат с всеки месец, съответно расте нуждата от по-големи кредити за закупуване на жилище. В същото време поощрявани от лесните заеми и растящите цени на имотите, собствениците на жилища вземат нови заеми, застраховани с непрекъснато растящата цена на имота. Банките съответно са по-щедри ако ипотеката е гарантирана с имот, чиято цена расте, защото в случай на фалит на собственика, банката ще получи повече пари от продажбата на имота, отколкото е отпуснатия заем за него.
5. Отпуснатите заеми се използват за закупуването на повече вносни стоки вместо да се инвестират в местната икономика и САЩ постепенно натрупва растящ външнотърговски дефицит. Останалите държави, особено тези които изнасят в САЩ, се сдобиват с все повече долари, в резултат на което цената на долара спрямо останалите валути намалява. Това води до повишение на цените на вносните стоки за американците, което обикновено се транслира до по-атрактивни цени на изнасяните стоки (те стават по-евтини) и стимулиране на вътрешното производство, съответно повишава заетостта на работната сила (с други думи – намалява безработицата). За съжаление в консуматорско общество взимането на заем е по-лесно отколкото лишаването в краткосрочен план, особено когато консуматорите са уверени, че икономиката ще върви само нагоре.
6. Износителите към САЩ виждайки очевидно прогресираща икономика, влагат придобитите долари в закупуването на финансови инструменти (акции, облигации, финансови пакети) на американската борса. Така докъм началото на 2007 около една четвърт от собственоостта на финансовите активи в САЩ е в ръцете на външни инвеститори.

Ето такава е обстановката в началото на 2007 година.

Имаме много раздадени ипотечни кредити, растящи до небето цени на имотите, поевтиняващ долар и множество банки закупили косвени задължения. Проблемите започват когато все повече от банковите длъжници не могат да си плащат заемите поради факта, че основния лихвен процент расте, че самите длъжници не могат да си позволят плащането на каквито и да било вноски (затова и заемите са subprime – заради рисковете свързани с тези длъжници), а самия факт че длъжниците са “неблагонадеждни” означава че трябва да плащат по-високи лихви от “надеждните” такива. Изпадането в несъстоятелност на длъжниците води до плащане на неустойки от застрахователите на ипотеката и в случая на косвените задължения – на задължения на банките закупили пакети от инвестиционни продукти. По-голям брой неплатежоспособни платци значи и по-големи цени на застраховките на заемите, което пък води до повишаването на лихвата по тях, което пък води до повече фалирали собственици на имоти. Този процес бавно но сигурно започва да се отразява на американската икономика до степен в която американското правителство се принуждава да налее сериозни суми в двете най-големи американски ипотечни корпорации – Freddie Mac и Fanny Mae, за да ги спаси от банкрут.

За съжаление думите на Уорън Бъфет се оказват пророчески и заради косвените задължения световните банки изпадат в криза. Косвените задължения започват да се наричат “токсични активи” и тяхната търговия на практика спира, обричайки на банкрут много от финансовите институции инвестирали в тях. Банките започват да обявяват загуби и в даден момент много от тях не могат да осигурят ликвидност (т.е. да осигурят паричен поток необходим да покрива техните задължения) което автоматично води до обявяване им във фалит. Малкото останали ликвидни банки, вдигат лихвените си проценти, започват да гледат под лупа всичките си длъжници, спират отпускането на нови заеми и започват да набират нови средства, за да подсигурят съществуването си. Липсата на кредити и доверие между банките, особено тези с голям брой “токсични активи” води нова финансова криза – т.нар. кредитна криза (credit crunch).

През Септември 2008 една от петте големи инвестиционни банки на Уолстрийт – Lehman Brothers обявява банкрут, друга от “петте големи” – Merill Lynch пък бива закупена от Bank of America, Bear Sterns бива продадена на JP Morgan, а останалите банки на Уолстрийт променят статуса си от чисто инвестиционни банки към търговски такива. По мнението на много експерти американското правителство оставя Lehman да фалира за да бъде урок на останалите банки. За съжаление, урока е идва твърде късно и само седмица след това правителството обявява опрощаване на дълговете на няколко други големи банки, за да избегне колапс на целия финансов сектор. За сравнително кратък период финансовия свят се променя коренно, като много от големите играчи се сливат помежду си, някои биват спасявани от правителството с финансови инжекции от порядъка на милиарди долари, а други биват обявени във фалит и разпродадени на конкуренцията. Американският Конгрес гласува мулти-милиардни нисколихвени заеми, за да помогне на банките да преодолеят кризата, която те самите са предизвикали. Тези пари идват от данъците и изглежда данъкоплатците ще трябва да платят сега огромните бонуси на банкерите раздадени през последните десетилетие. Заради глобализацията на световната икономика много други банки в Европа и Азия биват засегнати сериозно и доста държавни банки предприемат подобни на американците мерки, за да избегнат задълбочаване на кризата.

Потърпевши от кредитната криза не са само банките. Изправени пред липсата на достъпни парични средства много предприятия и бизнеси страдат, доста от тях предприемат съкращения на разходите и персонала, а някои така и не успяват да се справят и затварят. Това увеличава безработицата, намалява покупателната способност на населението, съответно бизнеса страда още повече и така цикъла на кризата се затваря. Поради тези причини това, което започна като криза на доверието между банките е на път да се превърне в борба за оцеляване на бизнеса и бърка сериозно в джоба на обикновения гражданин.

Допълнителен фактор утежняващ кризата е главоломно падащите цени на имотите в САЩ. Високата лихва и големите изисквани гаранции от кредитодателите затрудняват неимоверно искащите да купят жилище, и за да компенсират намаленото търсене, продавачите намалят цените на имотите. Обезценяващите се имоти поставят в много неизгодно положение хората, които си плащат ипотеките, защото в определен момент излиза че жилището им струва по-малко от цената на ипотеката и те всъщност са на непрестанно растяща загуба.

Заради гореизброените фактори много потребители се стремят да намалят разходите и ограничават покупките до най-необходимото, което пък води до свиването на икономиката. Това оказва влияние на ценните книжа и тяхната стойност намалява. Допълнително несигурността на финансовия пазар дестабилизира акциите и облигациите и много от тях губят от стойността си въвличайки в загуби техните собственици. Както стана ясно по-горе голяма част от тези собственици са чуждестранни инвеститори и така кризата в американската икономика се разраства и непосредствено засяга глобалната такава.

Следвайки логиката на икономическия цикъл всяко “изкачване” на икономиката бива следвано от “свиване” или рецесия. Обикновено рецесията засяга само определена държава или регион следваща неговия икономически цикъл. Тази година обаче кризата бива категоризирана като “най-голямата след Голямата депресия от 1930-та година”. С други думи – този път кризата е от тези, която се случва веднъж на 100 години. Ще бъде трудно да се преодолее, но дано уроците не бъдат забравени. Управлението на финансите на каквото и да било ниво трябва винаги да бъде балансирано и умерено, и алчността, колкото и присъща да е на всеки, не бива да бъде оставена да засенчва здравия разум в търсене на Голямата Печалба.

Отпуската мина неусетно наистина, ала този път успяхме да си отпочинем добре. Отидохме на моренце в Царево, на планина към Триград (това си тема аз отделен постинг), дори успяхме да се видим с родителите и приятели. Ала най-вече му хареса на Жоро. Хлапето нямаше търпение да стане рано сутрин за да види многобройните зайчета, кучета, котки, крави и разни други животинчета и добитъци в селския двор или да кара чисто новото си колело в градските паркове следван плътно по петите от бабите и дядовците си. Само на морето детето видя зор – нещо се стресна на плажа и така и не поиска да се приближи към водата. Единствения ни опит да го топнем за малко завършиха с истеричен плач и викове “Жолко плаши молетоооо. Не иска молето, не искаааааааааааа….. уааааа.. “. След като привлякохме вниманието на седем осми от плажуващите с Таня се предадохме и оставихме хлипащия Жоро под чадъра където той си изкара останалата част от почивката. Накрая вече се заиграваше с други деца и даже помагаше в правенето на пясъчен замък като носеше вода и разсипваше върху построените кули. Явно в съзнанието му морето от тази година ще си остане едно голямо и страшно чудовище хапващо и плюещо малки и непослушни деца като него.

На планина отидохме само двамата с Таня. Тя много искаше да види пещерите към Триград и се награбихме с две раници и багаж за няколко дни и потеглихме. Транспорта не е от най-удобните – пътува се по обед до Девин и после се прехвърля с микробус до Триград. Както споменах по-горе, това си е тема за отделен постинг, ала накратко – направихме си еднодневен поход, посетихме Дяволското гърло и Ягодинската пещера и макар да беше изморително определено си струваше. Живот и здраве пак ще отидем някои ден нататък ала за повече време.

Заради сновенето между двете ни “вкъщи”-та при бабите и дядовците в града и на село не ни остана време да се заседим дълго на едно място и ни остави с чувството че постоянно сме на път за нанякъде. За сметка на това успяхме да се възползваме от предимствата и на двете места – в града по кръчми, на кино и срещи с приятели, а на село – спокойствието и вечерите в дворчето под асмалъка. Насъбрах и доста “рибарски” материал – от историите на дядо Кольо ще се събере за един цял Чудомиров сборник. Ала той човека си има ловен билет и грамота даже за рибарски приказки, така че и истински истории ли разказваше, притуряше ли малко – така и не се разбра. Той и дядо Гого тая година с риболовен билет и двамата честичко май ходят за риба, та се чудя догодина какви ли ще ги разказват на внука.

Хубаво си беше този път в България. Ала вкъщи си е най-хубаво. Вкъщи – там където сме с заедно с Таня и Жорко. А за България… ще почакаме до следващата отпуска.